Одри Нифнегър: Пътешественикът във времето и неговата жена

— Страхотно. Как изглеждат творбите ти?

За пръв път Клер изглежда смутена.

— Ами големи са… с птици.

Тя забива поглед в масата, после отпива от чая.

— Птици ли?

— Всъщност са посветени на, хм… на копнежа.

Клер пак не ме поглежда, затова сменям темата.

— Разкажи ми още за семейството си.

— Добре. — Тя се отпуска, усмихва се. — Ами… семейството ми живее в Мичиган, край малък град на брега на езерото, казва се Саут Хейвън. Къщата ни всъщност е извън града. Първоначално е принадлежала на родителите на майка ми, на дядо и на баба Миграм. Той е починал още преди да се родя, а баба живя до смъртта си заедно с нас. Бях на седемнайсет години. Дядо ми е бил адвокат, татко също е адвокат и се е запознал с мама, когато е започнал работа при дядо.

— Значи се е оженил за дъщерята на шефа.

— Да. Всъщност понякога се питам дали не се е оженил за къщата на шефа. Мама е единствено дете, а къщата си е направо изумителна, има я в много книги за „Изкуствата и занаятите 10 10 Новаторско направление в приложното изкуство и архитектурата на Великобритания, зародило се в края на XIX в. под въздействието на Джон Ръскин. В периода 1910–1925 г. има много последователи и в САЩ. — Б.пр. “.

— Има ли си име? Кой я е строил?

— Казва се „Полска чучулига“ и е строена през 1896 година от Питър Уинс.

— О! Виждал съм я на снимки. Строена е за човек от рода Хендерсън, нали?

— Да. Сватбен подарък е на Мери Хендерсън и Дитър Бакум. Две години след като се нанасят в нея, те се развеждат и я продават.

— Тузарска къща.

— Да, нашите са тузари. И страшно държат на това.

— Братя, сестри?

— Марк е на двайсет и две години, завършва право в Харвардския университет. Алиша е на седемнайсет и е последен клас в гимназията. Виолончелистка е.

Долавям обич към сестрата и сдържаност спрямо брата.

— Май не обичаш много брат си.

— Марк е точно копие на татко. И двамата държат да побеждават, изискват, докато не се подчиниш.

— Знаеш ли, винаги съм завиждал на хора с много роднини, дори и да не се разбират с тях.

— Единствено дете ли си?

— Да. А аз си мислех, че знаеш всичко за мен.

— Всъщност знам всичко и нищо. Знам как изглеждаш без дрехи, но до днес следобед не бях чувала фамилното ти име. Знаех, че живееш в Чикаго, но не си ми разказвал нищо за семейството си, освен че майка ти е загинала в автомобилна катастрофа, когато си бил шестгодишен. Знам, че си добре образован в областта на изкуството и че говориш свободно френски и немски, но нямах и представа, че си библиотекар. Направи така, че да ми бъде невъзможно да те намеря в настоящето, каза, че щяло да стане от само себе си, когато му дойде времето, и ето ни сега тук.

— Ето ни сега тук — съгласявам се аз. — Е, моите родители не са тузари, музиканти са. Баща ми се казва Ричард Детамбъл, а майка ми — Анет Лин Робинсън.

— О… певицата!

— Да. А татко е цигулар. Свири в Чикагския симфоничен оркестър. Но за разлика от мама така и не проби. Жалко, защото е великолепен цигулар. След смъртта на мама просто рухна.

Носят ни сметката. И двамата сме хапнали съвсем малко, но поне на мен сега не ми е до ядене. Клер се пресяга към дамската си чанта, а аз клатя глава. Плащам, излизаме от ресторанта и заставаме в прекрасната есенна вечер на Кларк Стрийт. Клер е с красиво синьо плетено манто с кожена яка, аз съм забравил да си взема връхна дреха и треперя като листо.

— Къде живееш? — пита Клер.

Охо!

— На две пресечки от тук, но жилището ми е малко и е страшно разхвърляно. А ти?

— В Роскоу Вилидж, на Хойни. Но имам съквартирантка.

— Ако дойдеш при мен, ще се наложи да зажумиш и да броиш до хиляда. Може би имаш глуха и ужасно нелюбопитна съквартирантка?

— Де такъв късмет! Не водя никого там, Шарис ще ти скочи и ще ти забива бамбукови пръчки под ноктите, докато не си кажеш и майчиното мляко.

— Откога си мечтая да ме изтезава жена на име Шарис, но както виждам, ти не споделяш вкусовете ми. Идвай тогава в бърлогата ми.

Тръгваме на север по Кларк. Отбивам се в един магазин, за да купя бутилка вино. Когато излизам отново на улицата, Клер е озадачена.

— Мислех, че не бива да пиеш.

— Така ли?

— Доктор Кендрик ти е забранил най-строго.

— Кой е той?

Вървим бавно, защото Клер е с неудобни обувки.

— Твоят лекар, голям специалист по хроноувреждания.

— Обясни ми.

— И аз не знам много. Доктор Дейвид Кендрик е молекулярен генетик, който е открил… който ще открие защо има хора с хроноувреждания. Предава се генетично — лекарят го установява през 2006 година. — Тя въздъхва. — Сигурно все още е много рано. На времето ми каза, че след десет години ще има много повече хора с хроноувреждания.