Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Да… по-… — „себичен си“, мисля аз наум, но на него му казвам: — По-млад.

Хенри се замисля.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Просто си различен. — Прокарвам и двете си длани по раменете и гърба му, разтривам мускулите, изучавам вдлъбнатинките. — Виждал ли си се вече след четирийсетте?

— Да. Изглеждам така, сякаш съм мачкан и осакатен.

— Да. Но си по-малко… в смисъл повече. В смисъл познаваш ме, затова…

— Затова сега ми заявяваш, че съм недодялан.

Клатя глава, макар че имам предвид точно това.

— Просто съм изживяла толкова много неща, докато ти… Не съм свикнала да бъда с теб, когато ти изобщо не помниш какво се е случвало.

Хенри е мрачен.

— Съжалявам. Но човекът, когото познаваш, още не съществува. Стой до мен и рано или късно той непременно ще се появи. Но не мога да направя нищо повече.

— Така си е — съгласявам се. — А междувременно…

Той се обръща и ме поглежда в очите.

— Междувременно?

— Искам…

— Искаш?

Изчервявам се. Хенри се усмихва и ме бута лекичко да легна отново на възглавницата.

— Знаеш.

— Не знам много, но за едно-две неща все се досещам.

По-късно, долепени един до друг, се унасяме в сладка дрямка, покрити с бледото октомврийско слънце на късната утрин, и Хенри казва нещо на тила ми, което аз не разбирам.

— Какво?

— Казах си: тук с теб е толкова спокойно. Прекрасно е да си лежа така и да знам, че за бъдещето е помислено.

— Хенри!

— Хмм?

— Как се е получило така, че не си си разказал за мен?

— О. Аз не правя такива неща.

— Какви?

— Не си разказвам предварително, освен ако не става въпрос за нещо огромно, което застрашава живота ми. Опитвам се да бъда като всички останали. Не обичам и да се навъртам около самия себе си, затова внимавам да не се натъкна на себе си, освен ако не е неизбежно.

Замислям се.

— Аз пък щях да си разкажа всичко.

— Не, нямаше да го направиш. Само ще си навлечеш куп неприятности.

— Все се опитвах да те накарам да ми разказваш едно или друго.

Завъртам се и лягам по гръб, а Хенри се подпира на длан и ме гледа отгоре. Лицата ни са на около педя. Толкова е странно да си говорим, както сме си говорили почти винаги, но от физическата близост ми е трудно да се съсредоточа.

— И аз разказвах ли ти? — пита ме той.

— Понякога. Когато ти се разказваше или нямаше друг избор.

— Например?

— Ето, виждаш ли? Наистина искаш да знаеш. Но аз няма да ти кажа.

Хенри се смее.

— Така ми се пада. Ей, огладнях. Хайде да закусим.

Навън е мразовито. По Дирборн се стрелкат автомобили и колоездачи, по тротоарите вървят двойки и ние сме сред тях в сутрешното слънце — хванали сме се за ръце, най-сетне сме заедно и може да ни види всеки. Пробожда ме леко съжаление, сякаш съм изгубила някаква тайна, после обаче ме плисва възторг: всичко предстои тепърва.

Неделя, 16 юни 1968 година

Хенри : Първият път беше като вълшебство. Откъде съм могъл да зная какво означава това? Беше на петия ми рожден ден и ние отидохме в природонаучния музей „Фийлд“. Съмнявам се някога преди това да съм ходил в музея „Фийлд“. Цяла седмица майка ми и баща ми ми разказваха за чудесата, които ще видим там, за препарираните слонове в голямата зала, за скелетите на динозаври, за диорамите с пещерни жители. Мама току-що се беше върнала от Сидни и ми беше донесла огромна, невероятно синя пеперуда — Papilio ulysses, в рамка със стъкло, напълнена с памук. Държах я близо до лицето си, толкова близо, че не виждах нищо друго, освен онова синьо. То ме преизпълваше с някакво чувство, с чувство, което по-късно се опитах да преоткрия в пиенето, а накрая го намерих отново с Клер, чувство за единение, за забвение, за безгрижие в най-добрия смисъл на думата. Мама и татко ми описаха безкрайните витринки с пеперуди, колибри, бръмбари. Бях толкова развълнуван, че се събудих още по тъмно. Обух си гуменките, взех своята Papilio ulysses и слязох в задния двор, а оттам, както бях по пижамка, отидох по стълбите на реката. Седнах на кея и загледах как се развиделява. Покрай мен минаха семейство патици, на кея на отсрещния бряг се появи миеща мечка, която ме погледна любопитно, а после си изми закуската и я излапа. По някое време може и да съм заспал. Чух, че мама ме вика, и хукнах нагоре по хлъзгавите от росата стъпала, като внимавах да не си изпусна пеперудата. Мама беше ядосана, че съм отишъл сам на кея, но не ми се скара, все пак имах рожден ден.

Вечерта и двамата не бяха на работа, затова се обличаха дълго, преди да излезем. Бях готов много преди тях. Седнах на тяхното легло, уж за да почета една партитура. Някъде по това време родителите ми музиканти бяха осъзнали, че единствената им рожба няма музикална дарба. Не че не се стараех: просто не чувах, каквото чуваха те в музиката. Обичах да я слушам, но не можех да изпея вярно и една-единствена мелодийка. Още на четири години можех да чета вестниците, а виж, за мен партитурите не бяха нищо друго, освен красиви черни драскулки. Ала мама и татко още се надяваха, че имам някакви скрити музикални заложби, затова, щом взех партитурата, мама седна до мен и се опита да ми помогне. Не след дълго тя вече пееше, а аз припявах ужасно фалшиво и щраках с пръсти, накрая прихнахме и мама започна да ме гъделичка. Татко излезе от банята с хавлиена кърпа около кръста, също се включи и няколко славни минути те пяха заедно, тате ме вдигна на ръце и както ме притискаха до себе си, те се впуснаха да танцуват из спалнята. Иззвъня телефонът и сцената се разпадна. Мама отиде да вдигне, а татко ме остави на леглото и започна да се облича.