Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Не съм чувал някой да страда от такова… увреждане.

— Според мен, дори и да издириш сега доктор Кендрик, той едва ли ще бъде в състояние да ти помогне. А ако е в състояние, ние с теб нямаше да се срещнем никога.

— Дай да не мислим за това.

Вече сме в моя вход. Клер влиза първа в мъничкия асансьор. Затварям вратата и натискам единайсет. Клер мирише на старо сукно, на сапун, пот и кожа. Вдъхвам дълбоко от миризмата й. Асансьорът изтраква и се заковава на моя етаж, а ние се измъкваме от него и тръгваме по дългия коридор. Вадя шепата ключове, които пъхам във всичките сто и седем ключалки, и открехвам леко вратата.

— Докато сме вечеряли, е станало още по-разхвърляно. Налага се да ти завържа очите.

Клер се смее, а аз оставям виното и си свалям вратовръзката. Слагам й я на очите и я завързвам здраво отзад. Отварям вратата и я въвеждам в жилището, след което я настанявам във фотьойла.

— Добре, започвай да броиш.

Клер брои. Аз се втурвам да събирам от пода бельото и чорапите, грабвам лъжиците и чашите за кафе от различните хоризонтални повърхности и ги струпвам в мивката в кухнята. Клер казва:

— Деветстотин шейсет и седем.

Махам й вратовръзката от очите. Преобразил съм разтегателното легло в дневния му вариант — канапе, и сядам на него.

— Вино? Музика? Свещи?

— Да, ако обичаш.

Ставам и запалвам свещите. После изключвам голямата лампа, в стаята заиграват светлини и всичко изглежда по-добре. Натопявам розите, издирвам тирбушона, вадя корковата тапа и наливам на двамата по чаша вино. Замислям се за кратко и пускам издадения от „ЕМИ“ компактдиск с майка ми, която пее lieder 11 11 Песен (нем.). — Б.пр. на Шуберт, после намалявам звука.

Гарсониерката ми всъщност се състои от канапе, фотьойл и около четири хиляди книги.

— Прекрасно е! — отбелязва Клер.

Става и се премества на канапето. Аз сядам до нея. За миг се отпускаме, просто си седим и се гледаме. Светлината на свещите трепка по косата на Клер. Тя се пресяга и ме докосва по бузата.

— Радвам се да те видя. Вече се чувствах самотна.

Притеглям я към себе си. Целуваме се. Целувката е много… съвместима, целувка, породена от дълга връзка, и аз се питам какво ли сме правили на онази поляна на Клер, после обаче прогонвам тази мисъл. Устните ни се разделят, на това място аз обикновено започвам да умувам как да си проправя път през различните крепости на дрехите, сега обаче се навеждам назад и се опъвам на канапето, придърпвам със себе си и Клер, като я хващам под мишниците — от кадифената рокля тя ми се струва хлъзгава и като кадифена змиорка се шмугва между мен и облегалката. Обърната е с лице към мен, а аз съм положил глава върху страничната облегалка. Усещам как снажното й тяло се притиска през тънкия плат до моето. Иска ми се неудържимо да скоча, да започна да лижа и да прониквам, но съм изтощен и замаян.

— Клетият Хенри.

— Защо „клетият Хенри“? Неописуемо щастлив съм.

И това си е самата истина.

— О, стоварвам върху теб всички тези изненади като огромни камъни.

Клер премята крак и сяда точно върху члена ми. Вниманието ми мигновено се насочва натам.

— Не мърдай — казвам й.

— Няма. Тази вечер ми се струва страшно забавна. Нали се сещаш, Познанието е Сила и така нататък. А и винаги ми е било страшно любопитно къде живееш, как се обличаш и какво работиш.

— Voilà 12 12 Ето (фр.). — Б.пр. !

Плъзгам длани под роклята й и нагоре по бедрата. Тя е с чорапи и жартиери. Моят тип момиче.

— Клер!

— Oui 13 13 Да (фр.). — Б.пр. .

— Наистина ще бъде жалко, ако претупаме всичко. Няма по-сладко нещо от тръпката на очакването.

Клер е смутена.

— Извинявай. Но лично аз чакам от години. И това не е като парче торта… изяждаш го и край.

— Вземи си парчето торта и си го изяж.

— Точно такъв е девизът ми.

Тя се подсмихва дяволито и разклаща напред-назад бедра. Възбуден съм толкова много, че с набъбналия си член преспокойно мога да крепя някой от кошовете на виенското колело в лунапарк „Грейт Америка“, стига в него да няма родител.

— Май често получаваш каквото искаш.

— Винаги. Ужасна съм. Но ти изобщо не обръщаше внимание на врънкането ми. Страдах ужасно под твоя режим на френските глаголи и „Не се сърди, човече“.

— Вероятно трябва да намеря утеха в това, че бъдещото ми Аз ще разполага с някакви средства за покоряване. С всички момчета ли го правиш?

Клер се засяга, но не знам доколко е искрена.

— И през ум не ми е минавало да го правя с момчета. Откъде ти хрумнаха тия дивотии! — Тя разкопчава ризата ми. — Господи, колко си… млад.