Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Накрая се приготвиха. Мама беше в червена рокля без ръкави и със сандали на краката, беше си сложила на ръцете и краката лак за нокти в същия тон. Татко беше страхотен в тъмносините панталони и бялата риза с къс ръкав, с които осигуряваше подобаващ фон за неотразимостта на мама. Всички се качихме в колата. Както обикновено, разполагах с цялата задна седалка, затова легнах и загледах как зад прозореца се стрелкат високите сгради по Лейк Шор Драйв.

— Седни, Хенри — подкани мама. — Пристигнахме.

Седнах и погледнах музея. Дотук детството ми беше преминало в разнасяне из европейските столици, така че „Фийлд“ се вместваше в представите ми за музей, но в увенчаната с купол каменна фасада нямаше нищо изключително. Беше неделя, затова беше трудно да паркираме, но накрая намерихме къде да спрем и тръгнахме покрай езерото, покрай лодките, статуите и другите превъзбудени деца. Пъхнахме се между дебелите колони и влязохме в музея.

И тогава сякаш бях омагьосан.

Тук цялата природа беше уловена, надписана, подредена според логика, която изглеждаше извън времето, сякаш е била наложена от Бога, може би от един Бог, който си е изгубил първоначалния сценарий за Сътворението и е повикал на помощ уредниците от музея „Фийлд“. За петгодишното ми Аз, което бе в състояние да се прехласва по една-единствена пеперуда, да вляза в музея „Фийлд“, беше като да проникна в райската градина и да видя всичко, каквото става там.

Онзи ден разгледахме толкова много неща: пеперудите, естествено, безчет витринки с пеперуди от Бразилия, от Мадагаскар и дори един брат на моята синя пеперуда от другия край на света. Музеят беше тъмен, студен и стар и това засилваше тръпката, усещането, че тук, между стените му, времето е спряло и няма смърт. Видяхме кристали и пуми, ондатри и мумии, вкаменелости и още вкаменелости. Изядохме си сандвичите като за излет отвън на моравата пред музея и пак се гмурнахме вътре за още птици, алигатори и неандерталци. Към края бях толкова уморен, че едвам се държах на крака, но не исках и да чуя да си тръгваме. Уредниците дойдоха при нас и любезно ни подкараха към изхода, а аз се опитах да не се разплача, но въпреки това ревнах от изтощение и копнеж. Татко ме вдигна на ръце и така се върнахме при автомобила. Заспал съм на задната седалка, а когато се събудих, вече си бяхме у дома и беше време за вечеря.

Слязохме долу у господин и госпожа Ким. Те ни бяха хазаи. Господин Ким беше вечно намусен набит мъж, който май ме обичаше, но не го изразяваше по никакъв начин, а госпожа Ким (или, както й виках, Кими) ми беше първа приятелка, моята шантава бавачка корейка, с която играехме на карти. Когато бях буден, почти през цялото време стоях с Кими. Мама никога не е била по готвенето, докато Кими можеше да ти приготви какво ли не, от суфле до би бим боп 15 15 Зеленчуци с ориз по корейски. — Б.пр. , така че да си оближеш пръстите. Днес за рождения ми ден беше направила пица и шоколадова торта.

Хапнахме. Всички запяха „Честит рожден ден“ и аз духнах свещичките. Не помня какво си пожелах. Разрешиха ми да остана до по-късно, отколкото обикновено, защото още бях превъзбуден от всичко, което бяхме видели и бях спал доста следобед. Както бях по пижама, поседях с мама, татко, господин и госпожа Ким на задната веранда, пих лимонада и гледах синевата на вечерното небе, слушах цикадите и звуците от телевизорите по другите апартаменти. Накрая татко каза:

— Време е да си лягаш, Хенри.

Измих си зъбите, казах си молитвата и си легнах. Бях капнал от умора, но не можех да заспя. Татко ми почете малко, а после, след като видяха, че пак не заспивам, те с мама изключиха осветлението, оставиха вратата на стаята открехната и отидоха в хола. Уговорката беше да ми свирят докогато пожелая, но при условие че лежа в леглото и слушам. И така, мама седна на пианото, татко извади цигулката и двамата пяха и свириха много дълго. Приспивни песни, lieder, ноктюрни — сънена музика, която да поуспокои диването в стаята. Накрая мама влезе да види дали съм заспал. Сигурно съм изглеждал дребен и притеснен в креватчето — нощно зверче по пижама.

— О, миличък. Още ли си буден?

Аз кимнах.

— Ние с баща ти си лягаме. Добре ли си?

Казах „да“ и тя ме прегърна.

— Днес в музея беше много интересно, нали?

— Може ли утре да отидем пак?

— Утре не, но ще отидем много скоро, обещавам.

— Добре.

— Лека нощ. — Тя остави вратата отворена и щракна осветлението в антрето. — Да спиш в кош и да сънуваш грош!