Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Той свива рамене. Тръгвам, този път бързо, а той подтичва след мен, за да не изостава. Библиотеката е на третия етаж, в източния край на сградата. След като стигаме, заставам пред вратата и минута-две оглеждам ключалките. Хенри ме гледа, все едно ми казва; „Е, дотук бяхме!“ Търся из джобовете си и напипвам ножа за писма. Изтръгвам дървената ръкохватка и хоп! — отдолу се показва прекрасен дълъг и тънък железен зъб. Пъхам го до половината в ключалката и въртя ту в едната, ту в другата посока. Чувам как пружинките на ключалката щракат и забивам и втората половина: готово! Сезам, отвори се!

Най-сетне моят спътник е доста възхитен.

— Как го правиш?

— Не е чак толкова сложно. Ще ти покажа някой друг път. Entrez 16 16 Влезте (фр.). — Б.пр. !

Държа вратата отворена и момчето влиза. Щраквам осветлението и читалнята оживява: тежки дървени маси и столове, светлокафяв мокет, страховити огромни каталози. Библиотеката към музея „Фийлд“ няма за цел да смайва петгодишни малчугани. Тя е с ограничен достъп, тук могат да влизат само учени и изследователи. Покрай всички стени има шкафове, но в тях държат главно подвързани с кожа научни периодични издания от викторианската епоха. Книгата, която търся, е в огромен остъклен дъбов шкаф в средата на помещението. Отварям с фибата ключалката и дръпвам стъклената врата. Във „Фийлд“ наистина трябва да помислят малко по-сериозно за сигурността. Не се чувствам ужасно, задето съм го извършил: в края на краищата съм си библиотекар до мозъка на костите, през цялото време в „Нюбъри“ не се занимавам с друго, освен да показвам и да обяснявам. Отивам при бюрото до каталога и намирам парче филц и няколко поставки, които слагам на най-близката маса. След това затварям внимателно книгата и все така внимателно я вадя от шкафа и я слагам върху филца. Издърпвам един от столовете.

— Ела, качи се тук, за да виждаш по-добре.

Той се покатерва на стола, а аз разлиствам книгата.

Това са „Птиците в Америка“ на Одюбон, луксозно издание, прелестен фолиант голям формат, който на височина е почти колкото невръстното ми Аз. Този е най-запазеният екземпляр и аз съм посветил много дъждовни следобеди на това да му се възхищавам. Разгръщам го на първата илюстрация, Хенри се усмихва и ме поглежда.

— „Обикновен гмурец“ — чете той. — Прилича на патица.

— Да, прилича. Обзалагам се, че мога да позная коя ти е любимата птица.

Той клати глава и се усмихва.

— На какво се обзалагаш?

Хенри се поглежда, както е облечен в тениската с тиранозавъра, и пак свива рамене. Чувството ми е познато.

— Предлагам ти, ако позная, да изядеш една бисквита, а ако не позная, пак да изядеш една бисквита.

Хенри се замисля и решава, че не губи нищо. Отварям книгата на „Фламинго“. Той се смее.

— Познах ли?

— Да!

Лесно е да знаеш всичко, когато си го правил и преди.

— Добре, печелиш бисквита. Аз също печеля една, задето познах. Но ще ги изядем, след като разгледаме книгата, не е хубаво да поръсим с трохи сините птици, нали?

— Да!

Той оставя пакетчето върху страничната облегалка на стола и ние започваме пак отначало, като разлистваме бавно страниците с птиците, много по-живи от истинските птици в стъклениците нататък по коридора.

— Това е голяма синя чапла. Наистина е голяма, по-голяма от фламингото. Виждал ли си някога колибри?

— Днес видях няколко!

— Тук в музея ли?

— Ъхъ.

— Чакай, някой ден ще видиш и живи — приличат на малки вертолетчета, пърхат с крилца толкова бързо, че те се размиват на петно…

Отгръщам една по една страниците, все едно оправям легло: огромният лист хартия се вдига бавно и пак се спуска надолу. Хенри стои много внимателно, всеки път чака новото чудо, издава тихи звуци на удоволствие за всеки жерав, американска водна кокошка, голяма койра, пъстър кълвач. Когато стигаме до последната илюстрация — снежна овесарка, той се навежда и докосва страницата, като милва нежно изпъкналата картинка. Гледам него, гледам книгата, запомням: тази книга, този миг, първата книга, която съм обикнал, запомням как ми се е приискало да пропълзя в нея и да заспя.

— Умори ли се?

— Ъхъ.

— Да тръгваме ли?

— Добре.

Затварям „Птиците в Америка“, връщам я в стъкления й дом, отварям я на „Фламинго“, бутвам вратичката и я заключвам. Хенри скача от стола и си изяжда бисквитата. Аз връщам филца и стола на място. Хенри изключва осветлението и ние си тръгваме от библиотеката.

Разхождаме се, като си бъбрим весело за разни неща, които хвърчат и пълзят, и си ядем бисквитите. Хенри ми разказва за мама и татко, и Госпожа Ким, която му показва как се прави лазаня, и за Бренда, за която бях забравил, най-добрата ми приятелка, докато бях малък, допреди три месеца, когато тя отиде заедно с техните да живее в Тампа, щата Флорида. Заставаме пред Бушман, прочутата горила, чието препарирано великолепие ни наблюдава от малката мраморна поставка във фоайето на първия етаж, и точно тогава Хенри извиква, залита напред, пресяга се трескаво да се хване за мен, а аз го сграбчвам, но него вече го няма. Тениската е топъл празен плат в ръцете ми. Въздишам и се качвам горе, за да огледам сам мумиите. Невръстното ми Аз вече си е у дома и си ляга в креватчето. А аз запомням, запомням. На сутринта се събудих и всичко беше прекрасен сън. Мама се засмя и каза, че да пътешестваш във времето било забавно и тя също искала да опита.