Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Това беше първият път.

Петък, 23 септември 1977 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 6)

Хенри : Аз съм на Ливадата и чакам. Чакам малко встрани от полянката и съм гол, защото дрехите, които Клер държи за мен в кашон под един камък, ги няма, кашона също го няма, затова съм благодарен, че денят е топъл — вероятно в началото на септември на някоя неустановена година. Спотаил съм се във високата трева. Замислям се. Щом го няма кашона с дрехите, значи съм пристигнал във време, когато ние с Клер още не сме се срещнали. Клер може би дори не се е родила. Случвало се е и преди и аз страшно съм се дразнел: Клер ми липсва и аз доста време се крия гол на Ливадата, защото не смея да се покажа там, където живее семейството й. Мечтая си за ябълковите дървета в западния край на Ливадата. По това време на годината би трябвало да има ябълки, които, макар и ситни, кисели й нахапани от сърните, стават за ядене. Чувам, че входната врата се затръшва, и надзъртам от тревата. Презглава към мен хуква дете и когато изниква на пътеката зад нагънатата на вълни трева, сърцето ми трепва, защото на полянката изхвърча Клер.

Съвсем малка е. Залисала се е, сама е. Още е в ученическата униформа: ловджийско зелено сако с бяла блузка отдолу, с три четвърти чорапи и обувки с прав ток. Носи пазарски плик на „Маршал Фийлд“ 17 17 Голяма верига универсални магазини. — Б.пр. и плажна кърпа. Постила кърпата на земята и изсипва съдържанието на плика: най-различни писмени принадлежности. Стари химикалки, моливчета от библиотеката, пастели, миризливи маркери, писалка. Носи и тесте от хартията с името на кантората на баща й в горния край. Подрежда писмените принадлежности и тръска делово тестето хартия, сетне се заема да пробва една по една химикалките и моливите, като изписва старателно черти и заврънкулки и си тананика. Известно време я слушам внимателно и разбирам, че това е песента от „Шоуто на Дик ван Дайк“ 18 18 Нашумял американски сериал от близкото минало. — Б.пр. .

Двоумя се. Клер е щастлива, залисала се е. Сигурно е около шестгодишна: щом е септември, тя явно току-що е тръгнала на училище. Очевидно не ме очаква, аз съм непознат, а съм сигурен, че първото, което научаваш, когато тръгнеш на училище, е да си нямаш вземане-даване с непознати, които ти изскачат чисто голи на любимото тайно местенце, знаят името ти и те молят да не казваш на майка си й баща си. Питам се дали именно днес е денят, когато би трябвало да се запознаем, или е друг ден. Навярно трябва да стоя много тихо: Клер или ще си тръгне и аз ще отида да си набера от онези ябълки и да задигна нещо от прането, или ще се върна към обичайната, строго установена програма.

Отърсвам се от мислите си и виждам, че Клер гледа право в мен. Твърде късно забелязвам, че си тананикам заедно с нея.

— Кой е там? — изсъсква Клер.

Наистина е настръхнала като зверче. Мисля бързо.

— Привет, жителко на Земята! — поздравявам мило аз.

— Марк! Тъпанар такъв!

Клер се оглежда с какво да ме замери и избира обувките си, които са с тежки токове с остър ръб. Смъква ги и наистина ги хвърля. Мисля, че не ме вижда добре, тя обаче има късмет и ме уцелва с едната точно по устата. От устната ми бликва кръв.

— Много те моля, не прави така.

Нямам с какво да спра кръвта, затова долепям длан до устата си и гласът ми прозвучава приглушено. Челюстта ме боли.

— Кой е?

Сега вече Клер е уплашена, аз също.

— Хенри. Аз, Клер, съм Хенри. Няма да ти направя нищо лошо, но и ти недей да ме замерваш повече.

— Върни си ми обувките. Не те познавам. Защо се криеш? — кокори се срещу мен тя.

Мятам обувките обратно на полянката. Клер ги вдига, става и ги държи така, сякаш са пистолети.

— Крия се, защото си изгубих дрехите и ме е срам. Идвам отдалеч, гладен съм, не познавам никого, а сега ми тече и кръв.

— Откъде идваш? Как така ми знаеш името?

Цялата истина и нищо друго, освен истината.

— Идвам от бъдещето. Пътешествам във времето. В бъдещето ние с теб сме приятели.

— Само по филмите хората пътешестват във времето.

— Защото искаме вие да си мислите така.

— Защо?

— Ако всички тръгнат да пътешестват във времето, ще стане голяма блъсканица. Като миналата Коледа, когато ти отиде да погостуваш на баба Абшир и се наложи да минеш през летище „О’Хара“, а там беше страхотна навалица, нали? Ние, пътешествениците във времето, не искаме да си усложняваме живота, затова не се издаваме.