Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

„Какво правиш, тъпанарко?“, а аз му отговорих: „Нищо, тъпанар с тъпанар“, и той започна да ме скубе, затова го настъпих с все сила. Марк се разрева и отиде да се оплаче от мен. Качих се горе в стаята си и започнах да си играя на телевизия с Господин Мечок и Джейн. Джейн беше кинозвезда, Господин Мечок я попита хубаво ли е да си кинозвезда, а тя му обясни, че всъщност предпочитала да бъде ветеринарна, ама била толкова красива, че била длъжна да бъде кинозвезда, при което Господин Мечок рече, че Джейн сигурно може да стане ветеринарка, след като остарее. Ета почука и попита: „Защо настъпваш Марк“, а аз й казах: „Защото той ме скубе безпричинно“, при което Ета се завайка: „Вие двамата ще ми скъсате нервите“, и си тръгна, така че ми се размина. Вечеряхме само с Ета, защото татко и мама отидоха на парти. Имаше пържено пиле с грах и шоколадова торта и Марк получи най-голямото парче, ама аз си замълчах, защото бях облизала бъркалките на миксера. И така, след вечеря попитах Ета дали мога да изляза, а тя пък попита дали имам домашно — обясних й, че имам по писане, а също да събера листа за часа по рисуване, затова тя ме пусна: „Добре, върви, но да се върнеш, преди да се е мръкнало.“ Взех си синия пуловер на зебричките, грабнах и плика, излязох и отидох на поляната. Но човека го нямаше, затова поседях малко на камъка, а после реших, че няма да е зле да събера листа. Върнах се в градината и намерих няколко листа от дръвцето на мама, за което после тя ми обясни, че се казвало гинко, взех и листа от клена и дъба. Върнах се на полянката, а мъжа пак го нямаше й аз си рекох: „Е, само си е измислял, че пак ще дойде, значи панталоните не са му трябвали чак толкова много.“ Рекох си още, че Рут може би е права, понеже й разказах за мъжа и тя заяви, че само си съчинявам, защото в истинския живот хората не изчезвали. Правели го само по телевизията. Или че е било сън, както когато Бъстър умря, а на мен ми се присъни, че си е добре и още е в кафеза, но когато се събудих, нямаше Бъстър и мама каза: „Сънищата са нещо различно от истинския живот, но също са важни.“ Започна да става студено и ми мина през ума дали просто да не оставя плика и ако мъжът дойде, да си вземе панталоните. Тъкмо тръгнах да се връщам по пътеката, когато се чу шум и някой възкликна: „Ох. Боли.“ И се уплаших.

Хенри : Когато се появявам, направо се блъскам в камъка и си издирам коленете. Намирам се на поляната и слънцето залязва над дърветата зрелищно, като върху картина на Дж. М. У. Търнър 21 21 Дж. М. У. Търнър (1775–1851), английски пейзажист и маринист от романтичната школа. — Б.пр. , в огненооранжево и червено. На полянката няма никого, оставен е обаче пазарски плик, пълен с дрехи, и аз бързо правя извода, че нещата са донесени от Клер и от първата ни среща е минал сигурно един ден. Клер не се вижда никъде и аз я викам тихо по име. Отговор няма. Ровя из плика с дрехите. Вътре има чифт памучни панталони и прекрасни кафяви вълнени панталони, ужасна вратовръзка, цялата на пъстърви, пуловер с емблемата на Харвардския университет, скъпа бяла риза с вдигната яка и петна от пот под мишниците и страхотен копринен халат за баня с монограма на Филип и голяма дупка на джоба. Всички тези дрехи без вратовръзката са като стари приятели и аз съм щастлив, че ги виждам. Намъквам памучния панталон и пуловера и благославям Клер за очевидно наследствения добър вкус и практичност. Чувствам се страхотно, само обувки си нямам, но иначе съм добре оборудван за сегашното си местонахождение в пространството и времето.

— Благодаря ти, Клер, справила си се блестящо — проронвам тихо.

Изненадан съм, когато тя се появява в края на поляната. Мръква се бързо и в здрача Клер изглежда съвсем мъничка и уплашена.

— Здравей.

— Здрасти, Клер. Благодаря за дрехите. Страхотни са, нощес ще ми бъде хубаво и топло с тях.

— Скоро трябва да се прибирам.

— Разбира се, вече се смрачава. Утре на училище ли си?

— Ъхъ.

— Коя дата сме?

— Четвъртък, 29 септември 1977 година.

— Помогна ми много. Благодаря.

— А ти как така не знаеш?

— Ами току-що идвам тук. Допреди няколко минути беше понеделник, 27 март 2000 година. Беше дъждовна сутрин и аз си препичах филийки.

— Но нали ти ми го написа!

Тя вади листа хартия с името на адвокатската кантора на Филип в горния край и ми го подава. Отивам при нея и го вземам — заинтригуван, виждам датата, написана с главни букви с четливия ми почерк. Известно време мълча и умувам как най-добре да обясня на едно малко дете, каквото в този миг е Клер, приумиците, на които се натъкваш, докато пътешестваш във времето.