Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Ами как да ти обясня? Знаеш ли как да използваш касетофон?

— Мммхм.

— Добре тогава. Пускаш касетата и я слушаш от начало до край, нали?

— Да…

— Такъв е и животът ти. Сутрин ставаш от сън, закусваш, миеш си зъбите и отиваш на училище, нали? Не ставаш, за да се озовеш най-неочаквано в училище, където закусваш в Хелън и Рут, а после точно толкова внезапно си у вас и се обличаш, нали?

Клер се залива от смях.

— Да.

— А при мен е различно. Тъй като пътешествам във времето, често прескачам от едно време в друго. Все едно си пуснала касетата и известно време си я слушала, но после си си казала: Я да чуя аз отново онова парче, и пак си го пускаш, после отново решаваш да превъртиш напред, но стигаш прекалено далеч и се опитваш да се върнеш малко, ала пак си много далеч напред. Разбра ли?

— Горе-долу.

— Е, това не е най-точното сравнение на света. Понякога всъщност се губя във времето и не зная кога точно съм се озовал.

— Какво е сравнение?

— Сравнение е, когато се опитваш да обясниш нещо, като казваш, че то прилича на друго нещо. Сега например с този пуловер аз се чувствам удобно като бълха в гащи, ти си красива като картина, а Ета ще се разфучи като хала, ако след малко не се прибереш.

— Тук ли ще спиш? Можеш да дойдеш у нас, имаме си стая за гости.

— Господи, много си мила. За беда не ми е разрешено да се срещам със семейството ти преди 1991 година.

Клер стои като гръмната. Според мен е озадачена отчасти защото не може да си представи дати след седемдесетте години. Спомням си, че на нейните години имах същия проблем с шейсетте.

— Защо?

— Влиза си в правилата. Хората, които пътешестват във времето, не бива да разговарят с обикновените хора, докато гостуват в тяхното време, защото ще настъпи голяма бъркотия.

Всъщност изобщо не съм убеден в това: нещата си се случват, както се случват, само веднъж, един-единствен път. Не съм привърженик на паралелните вселени.

— Но ти нали говориш с мен?

— Ти си друго. Ти си смела, умна и знаеш да пазиш тайни.

Клер е смутена.

— Казах на Рут, но тя не ми повярва.

— О! Е, не се притеснявай. Много малко са хората, които вярват и на мен. Особено лекарите. Лекарите не вярват в нищо, докато не им го докажеш.

— Аз ти вярвам.

Клер стои на около метър и половина от мен. Бледото й личице улавя последната оранжева светлина на запад. Косата й е пригладена назад и е прихваната на конска опашка, тя е облечена в сини джинси и тъмен пуловер на зебрички, които препускат отпред. Стиснала е юмруци и изглежда убедена и решителна. Мисля си натъжен, че дъщеря ни е могла да изглежда така.

— Благодаря ти, Клер.

— Трябва да се прибирам.

— Добре ще направиш.

— Ще се върнеш ли?

Преглеждам по памет Списъка.

— Ще се върна на 16 октомври. Пада се петък. Ела тук веднага след училище. Донеси синьото дневниче, което Меган ти подари за рождения ден, и синя химикалка.

Повтарям датата и гледам Клер, за да се уверя, че е запомнила.

— Au revoir 22 22 Довиждане (фр.). — Б.пр. , Клер.

— Au revoir…

— Хенри.

— Au revoir, Хенри.

Вече говори с по-слаб акцент от мен. Обръща се и хуква по пътеката, в обятията на осветения й гостоприемен дом, а аз се извръщам към мрака и тръгвам през ливадата. По-късно същата вечер хвърлям вратовръзката в контейнера за боклук зад закусвалня „Дайна“.

Четвъртък, 7 юни 1973 година

(Хенри е на 27 и на 9 години)

Хенри : Един слънчев юнски ден на 1973 година стоя срещу Чикагския художествен институт заедно с деветгодишното си Аз. Хенри е пристигнал през времето от следващата сряда, а аз — от 1990 година. Разполагаме с цял следобед и с вечерта, за да палуваме на воля, затова сме дошли в един от най-големите художествени музеи в света за кратък урок по джебчийство.

— Не може ли само да погледаме картините? — моли Хенри.

Притеснен е. Не го е правил никога досега.

— Не, не може. Трябва да се научиш. Как ще оцелееш, ако не знаеш да крадеш?

— Ще прося.

— Просяците бият на очи, като нищо ще те отведат в полицейския участък. Слушай сега: след като влезем, ще стоиш встрани от мен и ще се правиш, че изобщо не се познаваме. Но не се отдалечавай много, за да виждаш какво правя. Ако ти подам нещо, не го хвърляй, прибери го възможно най-бързо в джоба си. Разбра ли?

— Предполагам. Може ли да видим свети Георги?

— Разбира се.

Прекосяваме Мичиган Авеню и минаваме между студентите и домакините, които са насядали по стъпалата пред музея и се припичат на слънцето. Пътем Хенри потупва един от бронзовите лъвове.