Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Погледни!

Изучаваме отраженията си като на двойници в богато украсеното позлатено банско великолепие на „Палмър Хаус“. Косата и на двамата е тъмнокестенява, очите ни са еднакво тъмни, леко дръпнати и обрамчени с черните кръгове на умората, имаме съвсем еднакви уши. Аз съм по-висок, по-мускулест и се бръсна. Той е по-слаб и недодялан, само колене и лакти. Пресягам се и вдигам косата от лицето си — показвам на Хенри белега, останал от катастрофата. Той повтаря подсъзнателно движенията ми и докосва същия белег върху челото си.

— Точно като моя — отбелязва изумено моето Аз. — От какво ти е?

— От същото, както при теб. Същият белег е. Ние сме едно и също.

Прозрачен миг. Отначало не разбрах, после схванах — ей така, от само себе си. Виждам как точно става. Искам да бъда двамата едновременно, отново да усетя как губя ъглите на своето Аз, да видя как за пръв път бъдеще и настояще се сливат. Но съм свикнал прекалено много, така ми е прекалено удобно, затова оставам отвън със спомена за чудото да съм на девет години и внезапно да видя, да проумея, че моят приятел, моят наставник и брат — това съм аз. Аз и никой друг. Колко самотно!

— Ти си аз.

— Когато си по-голям.

— Ами… другите?

— Другите, които пътешестват във времето ли?

Той кима.

— Според мен други няма. Поне аз не съм срещал.

В ъгълчето на лявото му око избива сълза. Като малък си представях цяла общност от пътешественици във времето, на които моят наставник Хенри е представител, изпратен от тях, за да ме обучи и да ме подготви да се влея в това голямо братство. И досега се чувствам като корабокрушенец, като последния представител на някога многоброен вид. Чувствах се така, все едно Робинзон Крузо е видял върху пясъка издайническата стъпка, а после е разбрал, че я е оставил самият той. Моето Аз — малко като листенце, слабо като вода, се разплаква. Прегръщам го дълго, дълго прегръщам себе си.

После си поръчваме от румсървиса течен шоколад и гледаме Джони Карсън 25 25 Джони Карсън (1925–2005), наричан Краля на късните нощни предавания, популярен американски телевизионен водещ. — Б.пр. . Хенри заспива на лампа. След края на предаването го поглеждам, а него вече го няма, изчезнал е, за да се върне в някогашната ми стая в апартамента на татко и да застане с размътена от съня глава до някогашното ми легло, а после да се свлече признателно върху него. Изключвам телевизора и нощната лампа. През отворения прозорец долита шумът от уличното движение на 1973 година. Искам да се прибера у дома. Лежа сам и отчаян на твърдото хотелско легло. И досега не разбирам.

Неделя, 10 декември 1978 година

(Хенри е на 15 и на 15 години)

Хенри : Намирам се в стаята си заедно със своето Аз. Той е дошъл тук от следващия март. Правим каквото често правим, ако сме оставени сами, ако навън е студено, ако и двамата сме изживели пубертета, но още не сме се добрали до истински момичета. Според мен повечето хора биха го правили, ако разполагаха с възможности като моите. В смисъл, че не съм обратен и така нататък.

Късна неделна утрин е. Чувам камбаните на „Сейнт Джо“. Снощи татко се прибра късно, сигурно след концерта се е отбил в „Ексчекър“, беше толкова пиян, че падна на стълбите и се наложи да го пренасям до нас и да го слагам да легне. Сега кашля и го чувам, че прави нещо в кухнята.

Другото ми Аз изглежда отчаяно и току се извръща към вратата.

— Какво? — питам го.

— А, нищо — отвръща. Ставам и проверявам ключалката. — Недей — казва ми той.

Очевидно хвърля огромни усилия, за да го изрече.

— Ела — викам го аз.

Чувам тежките стъпки на татко точно пред вратата.

— Хенри! — вика ме той, дръжката на вратата бавно се раздвижва и аз внезапно виждам, че без да искам, съм отключил, Хенри скача към нея, но твърде късно: татко надзърта и ни заварват flagrante delicto 26 26 На местопрестъплението (лат.). — Б.пр. . — О! — възкликва той. Зяпнал е с широко отворени очи и изглежда погнусен. — Господи, Хенри!

Затваря вратата и го чувам, че се връща в стаята си. Поглеждам себе си укорно, докато намъквам чифт джинси и тениска. Отивам по коридора в стаята на татко. Вратата е затворена. Чукам. Никакъв отговор. Чакам.

— Татко! — Мълчание. Отварям вратата и заставам на прага. — Татко!

Той седи на леглото с гръб към мен. Продължава да седи, а аз стоя там още малко, но нямам сили да вляза. Накрая затварям вратата и се връщам в стаята си.

— Само ти си виновен, ти — заявявам строго на собственото си Аз. То е облечено в джинси и седи на стола, захлупило лице върху дланите си. — Знаеше, знаеше, че ще стане така, а не каза и дума. Къде ти е чувството за самосъхранение? Какво, да го вземат мътните, те прихваща? Каква е ползата да знаеш бъдещето, щом не можеш да ни предпазиш поне от тази унизителна сценка.