Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Млъквай, чу ли — изграчва Хенри.

— Няма да млъквам пък — повишавам тон и аз. — Единственото, което трябваше да направиш, беше да кажеш, че…

— Виж какво — поглежда ме той примирено. — Беше като… беше като онзи ден на ледената пързалка.

— О! Мамка му!

Преди около две години видях в Индиън Хед Парк как една хокейна шайба удря по главата малко момиченце. Беше ужасно. По-късно разбрах, че е починало в болницата. После започнах да се връщам отново и отново във времето към онзи ден, исках да предупредя майката на момиченцето, а не можех. Все едно седях в киносалон и гледах филм. Все едно бях привидение. Крещях: „Не, отведете я вкъщи, не я пускайте близо до леда, ще я наранят, тя ще умре“, и разбирах, че думите са само в главата ми и всичко ще си продължи както преди.

Хенри казва:

— Искаш да променя бъдещето, но за мен това е минало и поне доколкото схващам, не мога да сторя нищо. Опитах се и то се случи именно защото се опитах. Ако не бях казал нищо, ти нямаше да станеш…

— Защо тогава каза нещо?

— Защото го казах. И ти ще го направиш, само чакай да видиш. — Той свива рамене. — Точно както с мама. Катастрофата. Immer weider. Винаги едно и също. Отново и отново.

— Свободната воля ли?

Той се изправя, отива до прозореца, застава и гледа към задния двор на семейство Тейтингър.

— Тъкмо го обсъждах с едно свое Аз от 1992 година. То каза нещо любопитно: каза, че според него човек притежава свободна воля само когато е във времето, в настоящето. В миналото можем да направим само каквото сме направили и можем да бъдем там само ако сме били там.

— Но моето настояще е там, където съм — където и да е това. Не бих ли могъл да реша…

— Не. Очевидно не можеш.

— А какво каза онова твое Аз за бъдещето?

— Ами помисли сам. Отиваш в бъдещето, правиш нещо, връщаш се в настоящето. И тогава нещото, което си направил в бъдещето, е част от миналото ти. Това вероятно също е неизбежно.

Усещам странна смесица от свобода и отчаяние. Плувнал съм в пот, той отваря прозореца и в стаята нахлува студен въздух.

— Излиза, че не нося отговорност за нищо, което не съм направил в настоящето.

Той се усмихва.

— Слава богу.

— И всичко вече се е случило.

— Така изглежда. — Хенри прокарва ръка през лицето си и аз виждам, че няма да е зле да се обръсне. — Но онова мое Аз каза, че трябва да се държиш така, сякаш разполагаш със свободна воля, сякаш си отговорен за постъпките си.

— Защо? Какво значение има?

— Ако не се чувстваш отговорен, явно нещата вървят на зле. Става потискащо.

— Той от собствен опит ли го знаеше?

— Да.

— И какво се случва после?

— Татко не ти обръща внимание три седмици. И това… — Той маха с ръка към леглото. — Трябва да прекратим тези срещи.

Въздъхвам.

— Добре, няма проблем. Нещо друго?

— Вивиан Теска.

Вивиан е онова момиче, по което в час по геометрия се зазяпвам. Никога не съм я заговарял.

— Утре след часовете иди и й определи среща.

— Дори не я познавам.

— Вярвай ми.

Той ми се хили така, че направо се чудя защо изобщо му се доверявам, но ми се иска да вярвам.

— Добре.

— Е, аз да вървя. Пари, ако обичаш. — Вадя двайсет долара. — Още.

Подавам му още една двайсетачка.

— Нямам повече.

— Добре. — Той облича някакви дрехи, измъква ги от купчината, която нямам нищо против да не виждам повече. — Ами яке?

Връчвам му един перуански скиорски пуловер, който винаги съм мразел. Той се мръщи и го облича. Отиваме при задния вход на апартамента. Камбаните на църквата бият, пладне е.

— Чао — казва моето Аз.

— Успех — пожелавам му, странно трогнат, когато виждам как собственото ми Аз поема към неизвестното, към една студена неделна утрин в Чикаго, където не му е мястото.

Стъпките му кънтят по дъсченото стълбище, а аз се връщам в тихия апартамент.

Сряда, 17 ноември — вторник 28 септември 1982 година

(Хенри е на 19 години)

Хенри : Намирам се отзад в полицейски автомобил в Зион, щата Илинойс. С белезници съм и с почти нищо друго. Отвътре въпросният полицейски автомобил мирише на цигари, на кожа, пот и на още нещо, което не мога да определя, но което ще надушиш във всички полицейски автомобили. Може би на чешити и откачалки. Лявото ми око се издува и вече се затваря, отпред тялото ми е цялото в синини, драскотини и кал, защото по-едрият от двамата полицаи ме усмири на празен паркинг, покрит с натрошени стъкла. Полицаите стоят отвън и разговарят със съседите, поне един от които явно ме е видял, докато съм се опитвал да проникна с взлом в жълто-бялата къща във викториански стил, пред която сме спрели. Не знам къде във времето се намирам. Тук съм от около час и оплесках всичко. Много съм гладен. Много съм уморен. Би трябвало да бъда на Шекспировия семинар на доктор Куори, но съм сигурен, че съм успял да го пропусна. Лоша работа. Сега сме на „Сън в лятна нощ“.