Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Чувствам се доста зле. От една страна, придобивам крайно необходимите ми умения да оцелявам. Сред другите уроци от тази поредица са кражба в магазин, как да избягаш по най-бързия начин, как да разбиеш ключалка, как да се покатериш на дърво, как да управляваш автомобил, как да проникваш с взлом в къщи, как да се укриваш в контейнери за боклук и как да използваш като оръжие такива странни неща като венециански щори и капаци от кофи за отпадъци. От друга страна, покварявам клетото си, невинно невръстно Аз. Въздишам тежко. Все някой трябва да го направи.

Днес е ден със свободен достъп и в музея гъмжи от хора. Нареждаме се на опашката, влизаме и се качваме бавно по величественото централно стълбище. Влизаме в галерията за европейско изкуство и тръгваме отзад напред, от Нидерландия през седемнайсети век към Испания от петнайсети век. Както винаги свети Георги стои, готов да прониже с тънкото си копие змея, а розово-зелената девица чака целомъдрено на среден план. Двамата с моето Аз наистина харесваме най-чистосърдечно змея с жълтия търбух и всеки път изпитваме облекчение, че мигът на неговата гибел все още не е настъпил.

Ние с Хенри стоим около пет минути пред картината на Бернардо Марторел 23 23 Бернардо Марторел (1400–1452), испански живописец от началото на Ренесанса. — Б.пр. , после той се обръща към мен. В този миг галерията е само наша.

— Не е толкова сложно — обяснявам му аз. — Внимавай. Набележи си някой, който е разсеян. Трябва да си сигурен къде точно е портфейлът му. Повечето мъже го държат или в задния джоб на панталона, или във вътрешния джоб на сакото. При жените ще търсиш такава, която носи дамската си чанта на гърба. Ако си на улицата, можеш просто да грабнеш цялата чанта и да побегнеш, но трябва да си сигурен, че ще успееш да духнеш, ако някой реши да те гони. Много по-спокойно е, ако успееш да вземеш портфейла, без да те забележат.

— Гледах един филм, там се учеха с дрехи, по които бяха накачени камбанки: ако размърдаш дрехите, докато вадиш портфейла, камбанките почват да звънят.

— Да, помня го този филм. Можеш да тренираш у вас. А сега върви след мен.

Повеждам Хенри от петнайсети към деветнайсети век и най-неочаквано се озоваваме насред френския импресионизъм. Художественият институт е прочут със сбирката си импресионисти. На мен ми е все тая, но както винаги точно тези зали са претъпкани с хора, които извиват вратове, за да зърнат „Ла Гранд Жат“ 24 24 Картина на Жорж Сьора. — Б.пр. или някоя копа сено на Моне. Хенри не вижда от главите на възрастните и не успява да разгледа платната, но при всички положения е страшно притеснен и не му е до картини. Плъзгам поглед из галерията. Една жена се е надвесила над невръстното си, току-що проходило дете, което се дърпа и пищи. Сигурно му се спи. Кимам на Хенри по посока на жената. Дамската й чанта е с най-обикновена закопчалка и е преметната през рамото й, така че пада на гърба. Жената е напълно погълната от детето, което се опитва да усмири. Застанала е пред „В Мулен Руж“ на Тулуз-Лотрек. Правя се, че съм се загледал в картината, и се блъскам в жената, която залита, а аз я хващам за ръката.

— Извинете, ужасно съжалявам, не гледах, нали сте добре? Има страшно много хора…

Ръката ми е вътре в дамската й чанта, жената се изчервява, с черни очи е, с дълга коса и големи гърди, още се опитва да отслабне след раждането на детето. Продължавам да се извинявам и я поглеждам в очите точно когато напипвам портмонето й, което изчезва в ръкава на якето ми, после измервам непознатата от глава до пети и се усмихвам, дръпвам се, обръщам се, отдалечавам се, хвърлям един поглед през рамо. Жената е взела момченцето на ръце и също ме гледа някак отчаяно. Усмихвам се и вървя ли, вървя. Хенри ме следва по петите, докато слизам към детския отдел на музея. Според уговорката се срещаме пред мъжката тоалетна.

— Странно — отбеляза Хенри. — Защо жената те погледна така?

— Защото е самотна — използвам аз евфемизъм. — Може би мъжът й отсъства често.

Сместваме се двамата в една от кабините и отварям портмонето. Жената се казва Дениз Радке. Живее във Вила Парк, щата Илинойс. Работи в музея и е завършила университета „Рузвелт“. Носи двайсет и два долара в брой и дребни. Показвам мълком всичко това на Хенри, връщам нещата в портмонето, както са си били, и му го подавам. Излизаме от кабината и от мъжката тоалетна и отиваме при входа на музея.

— Дай го на охраната. Кажи, че си го намерил на пода.