Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Хенри!

Нищо. Браво на момчето, мълчи си, нащрек е. Опитвам още веднъж.

— Няма страшно, Хенри. Аз съм твоят екскурзовод, тук съм, за да те разведа. На специална обиколка. Не се плаши, Хенри.

Чувам съвсем слаб звук — като въздишка.

— Донесъл съм ти тениска, Хенри. За да не измръзнеш, докато разглеждаме експонатите. — Сега вече го различавам, застанал е на ръба на мрака. — Ето. Дръж!

Мятам тениската и тя изчезва, после момчето излиза в светлината. Тениската му стига до коленете. Аз на пет години: черна остра коса, лунна бледност с кафяви, почти славянски очи, стоя нащрек, личи, че съм доста буен. На пет години съм щастлив, сгушил съм се в нормалността и в прегръдката на родителите си. От този миг нататък всичко се промени.

Тръгвам бавно напред, навеждам се към него, проронвам:

— Здрасти. Радвам се, че те виждам, Хенри. Благодаря ти, че дойде тази вечер.

— Къде съм? Ти кой си?

Гласът му е тих и писклив и отеква леко о студения камък.

— Намираш се в музея „Фийлд“. Пратен съм тук, за да ти покажа някои неща, които денем не можеш да видиш. Аз също се казвам Хенри, странно, нали?

Той кима.

— Искаш ли бисквити? Обичам да ям бисквити, когато разглеждам музеи. Така всичко става по-мултисетивно. — Поднасям му пакетчето. Момчето се колебае, не знае дали е възпитано да си вземе, гладно е, но не е сигурно колко да извади, без да прави лошо впечатление. — Вземи колкото искаш. Аз вече изядох десет, трябва да ме догониш. — Момчето си взема три. — Има ли нещо, което искаш да видиш най-напред? — Той клати глава. — Знаеш ли какво? Хайде да се качим на третия етаж, там държат всички неща, които не са изложени. Искаш ли?

— Да.

Вървим през мрака нагоре по стълбите. Хенри не се движи бързо, затова и аз се качвам бавно заедно с него.

— Къде е мама?

— У дома, спи. Това е специална обиколка, само за теб, защото днес имаш рожден ден. Освен това възрастните не правят такива неща.

— А ти не си ли възрастен?

— Аз съм много странен възрастен. Работата ми е да изживявам приключения. Затова, веднага щом чух, че искаш да се върнеш в музея „Фийлд“, се възползвах от възможността да те разведа.

— Но как съм се озовал тук?

В горния край на стълбището той спира и ме поглежда, напълно объркан.

— Тайна. Ако ти кажа, трябва да се закълнеш, че няма да я издаваш на никого.

— Защо?

— Защото няма да ти повярват. Ако искаш, можеш да кажеш на мама и на Кими, те не се броят, но на никой друг. Чу ли?

— Добре.

Заставам на колене пред него — моето невинно Аз, поглеждам го в очите.

— Заклеваш ли се?

— Ъхъ…

— Добре тогава. Виж какво, ти пътешестваш във времето. Беше в стаята си и най-неочаквано — хоп! — се озова тук, малко по-рано вечерта е, затова разполагаме с предостатъчно време, за да разгледаш всичко, преди да се прибереш. — Той мълчи и се взира озадачено. — Разбра ли?

— Но… защо?

— И аз още не знам защо. Щом разбера, ще ти кажа. Но хайде да вървим. Бисквита?

Той си взема една, тръгваме бавно по коридора. Решавам да експериментирам.

— Дай да опитаме тук.

Пъхам металната лента за книги между рамката и вратата на кабинета с табелка „306“ и я отварям. Щраквам осветлението и по пода изникват камъни с размерите на тикви, цели и разполовени, грапави отвън и насечени от метални жилки отвътре.

— Ооо, виж, Хенри. Метеорити.

— Какво е метеорити?

— Камъни, които падат от Космоса. — Той ме гледа така, сякаш самият аз съм паднал от там. — Да опитаме ли друга врата?

Той кима. Затварям стаята с метеоритите и опитвам вратата отсреща. Помещението е пълно с птици. Птици, които уж летят, птици, кацнали навеки върху клони, птичи глави, птичи кожи. Отварям едно от хилядите чекмеджета, в него има десетина стъкленици, всяка с мъничка жълто-черна птичка и с името, залепено в долния край. Очите на Хенри са колкото чинийки.

— Искаш ли да пипнеш някоя?

— Ъхъ.

Махам памучето от гърлото на стъкленицата и изтръсквам върху дланта си една кадънка. Тя продължава да си стои, както е била в стъкленицата. Хенри я милва с обич по главицата.

— Спи ли?

— Общо взето, да.

Той ме поглежда хладно, не вярва на двусмислиците ми. Пъхам внимателно кадънката обратно в стъкленицата, пак я запушвам с памучето, връщам стъкленицата в чекмеджето, затварям го. Ужасно уморен съм. Дори думата „сън“ е съблазън, изкушение. Излизам пръв в коридора и внезапно се сещам какво съм харесал най-много онази нощ като малък.

— Ей, Хенри! Хайде да отидем в библиотеката!