Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Чувах тихи звуци: как тече чешмата, как някой пуска водата в тоалетната. После всичко беше обгърнато от тишина. Виждах, че в съседната къща свети, някъде мина кола с надуто радио. Полежах така малко, като се мъчех да се унеса, после станах и всичко се преобрази.

Събота, 2 януари 1988 година, 4:03 часът след полунощ — неделя, 6 юни 1968 година, 10:46 часът вечерта

(Хенри е на 24 и на 5 години)

Хенри : Сега е 4:03 часът след полунощ през януари, навън е страшен студ, аз съм се прибрал току-що. Ходих да потанцувам и не съм пил много, но съм капнал от умора. Докато търся ключовете в ярко осветения вход, падам зашеметен на колене и започва да ми се гади, после се озовавам в непрогледен мрак и повръщам върху плочките на пода. Надигам глава и виждам светещ в червено надпис „ИЗХОД“, после очите ми свикват с тъмнината и съглеждам тигри, пещерни жители — мъже с дълги копия и жени със стратегически оскъдни кожи, кучета, които приличат на вълци. Сърцето ми бие като обезумяло и за един размътен от алкохола миг си мисля: „Мамка му, върнал съм се чак в каменната епоха“, после включвам, че надписът „ИЗХОД“ се вписва по-скоро в двайсети век. Разтреперан, се изправям и както съм бос, тръгвам по ледените плочки към вратата, целият съм настръхнал. Цари пълна тишина. От климатика въздухът е влажен и хладен. Стигам при входа и надзъртам в съседното помещение. Пълно е с остъклени витрини, а бялото сияние на уличните лампи, което влиза през високите прозорци, ми показва хиляди бръмбари. Слава богу, намирам се в музея „Фийлд“. Стоя, без да се помръдвам, дишам дълбоко и се опитвам да се посъвзема. В размътения ми мозък изниква нещо и аз се мъча да разбера какво. Би трябвало да правя нещо. А, да. Петият ми рожден ден… някой беше там и всеки момент аз ще се превърна в този някой… Трябва да облека нещо. Да. Наистина.

От бръмбароманията изтичвам в дългия коридор, който разсича на две втория етаж, и хуквам по западното стълбище към първия етаж — пак добре, че още не е настъпила епохата на охранителните камери. Огромните слонове са надвиснали застрашително в лунната светлина и аз им махам с ръка на път за магазинчето за сувенири вдясно от главния вход. Обикалям изложената стока и откривам няколко многообещаващи нещица: декоративен нож за отваряне на писма, метална лента — да си отбелязваш докъде си стигнал в книгата, която четеш, със знака на „Фийлд“ и две тениски с динозаври отпред. Ключалките по витрините са си детска залъгалка — отварям ги с фиба, която откривам до касовия апарат, и се самообслужвам. Дотук добре. Пак се качвам по стълбите на третия етаж. Тук се намира своеобразният „мозъчен тръст“ на „Фийлд“ — тук са кабинетите на научните сътрудници. Разглеждам имената по вратите, но никое не ми говори нищо, накрая избирам наслуки една врата и пъхам металната лента за книги в ключалката, докато бравата не поддава, после влизам вътре.

В кабинета работи някой си В. М. Уилямсън, който се оказва много разхвърлян тип. Помещението е задръстено с вестници, чаши от кафе и препълнени пепелници, върху писалището има отчасти възстановен скелет на змия. Бързо оглеждам това свърталище с надеждата да открия някакви дрехи, но не намирам нищо. В следващия кабинет работи жена — Дж. Ф. Бетли. В третия, където опитвам, вече имам късмет. Д. У. Фич старателно е окачил в дрешника цял костюм, който, общо взето, ми е по мярка, само ръкавите и крачолите са ми възкъси и сакото в раменете ми е широко. Обличам под сакото една от тениските с динозаврите. Бос съм, но поне съм скрил голотиите си. Освен това Д. У., бог да го поживи, се е запасил в бюрото с неотворено пакетче бисквити „Орео“. Конфискувам ги и си тръгвам, като затварям предпазливо вратата след себе си.

„Къде бях, когато се видях?“ Затварям очи и умората ме поваля телесно, милва ме със сънени пръсти. Още малко и ще се строполя, но после се окопитвам и си спомням: силуетът на мъж, който върви към мен, осветен в гръб от входа на музея. Трябва да се върна в голямата зала.

Когато влизам, всичко вътре тъне в тишина. Тръгвам към средата на помещението, като се мъча да възстановя гледката с входа, после сядам недалеч от гардероба, така че да изляза отляво на сцената. Чувам как в главата ми нахлува кръв, как климатикът жужи, как по Лейк Шор Драйв профучават автомобили. Изяждам десет бисквити „Орео“ — бавно, като разделям двете половинки на всяка и изстъргвам с предни зъби пълнежа, после смуча шоколадовите половинки, за да ми стигнат за по-дълго. Нямам представа колко е часът и колко трябва да чакам. Сега вече съм почти изтрезнял и съм сравнително бодър. Минава време, не се случва нищо. Накрая чувам тихо трополене, задъхано дишане. Тишина. Чакам. Изправям се тихо и тръгвам с нечути стъпки през залата, като минавам бавно през светлината, която пада косо върху мраморния под. Заставам в средата на вратата и викам, но не високо: