Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Хайде да пием кафе, да вечеряме заедно или и аз не знам…

Той, разбира се, е длъжен да каже „да“ — този Хенри, който ме обича в миналото и бъдещето, трябва да ме обича и сега в някакъв наподобяващ прилепов писък отглас от друго време. За мое огромно облекчение, той се съгласява. Все така под изумения поглед на библиотекарката се уговаряме да се срещнем довечера в един тайландски ресторант наблизо, а аз забравям за „Келмскот“ и Чосър и се понасям надолу по мраморното стълбище, през фоайето и под октомврийското слънце на Чикаго, а после хуквам с радостни възгласи през парка, като разгонвам кучетата и катериците.

Хенри : Октомврийският ден е най-обикновен, слънчев и хладен. Намирам се на четвъртия етаж в библиотека „Нюбъри“, работя в тясно помещение без прозорци, където властва влагата. Описвам едно получено наскоро дарение — сбирка от ръчно изработени цветни листове хартия. Красиви са, но е досадно да ги описваш, аз се чувствам отегчен и се самосъжалявам. Всъщност се чувствам стар, както може да се чувства само двайсет и осем годишен мъж, който половината нощ се е наливал с безбожно скъпа водка и се е опитвал — безуспешно, да си възвърне благоволението на Ингрид Кармайкъл. Цяла вечер сме се карали, а сега дори не помня за какво. Главата ми ще се пръсне. Имам нужда от едно кафе. Зарязвам ръчно изработените цветни листове хартия в състояние на овладян хаос и минавам покрай бюрото на дежурната библиотекарка в читалнята. Спира ме гласът на Изабел, която казва:

— Предполагам, че господин Детамбъл ще успее да ви помогне.

Което всъщност си означава: „Ах, ти, Хенри, лисица такава, къде се измъкваш пак!“

И изумително красивото момиче, високо и стройно, с коса с цвят на кехлибар, се обръща и ме поглежда така, сякаш съм й личният Исус. Стомахът ми се преобръща. Момичето очевидно ме познава, а аз него — не. Един господ знае какво съм казал, направил или обещал на това лъчезарно създание, ето защо се виждам принуден да изрека с най-любезния си библиотекарски тон:

— Мога ли да ви помогна?

Момичето възкликва задъхано: „Хенри!“, с многозначителен глас, който ме убеждава, че в някакъв момент наистина сме изживели заедно нещо изумително. А аз не знам нищо за тази млада жена. Дори как се казва. Питам:

— Познаваме ли се?

А Изабел ме гледа на кръв, един вид „Ах, копеленце такова!“

Ала момичето казва:

— Аз съм Клер Абшир. Познавах те, когато бях малка.

После ме кани на вечеря. Шашнат, приемам. Тя не може да ми се нарадва, зяпа ме, макар че съм небръснат, мъчи ме махмурлук и изобщо не съм в най-блестящия си вид. Още днес ще вечеряме заедно в „Бо Тай“ и след като си ме е заплюла за по-късно, Клер се изнася като лек повей на вятъра от читалнята. Докато стоя зашеметен в асансьора, си давам сметка, че сега, в настоящето, ме е намерила шестицата от тотото, която съм ударил в бъдещето, и започвам да се смея. Прекосявам фоайето и докато тичам надолу по стълбите, виждам как Клер прекосява на бегом Уошингтън Скуеър, как подскача и крещи, и ми иде да се разплача — и аз не знам защо.

По-късно същата вечер

Хенри : В шест вечерта се прибирам тичешком у дома и се опитвам да се направя привлекателен. Напоследък „дом“ ми е малка, но безумно скъпа гарсониерка на Северен Дирборн, където сега постоянно се блъскам в неудобни стени, плотове и покъщнина. Стъпка първа: отключвам седемнайсетте ключалки на входната врата, втурвам се в хола, който ми е и спалня, и започвам да смъквам дрехите. Стъпка втора: вземам си душ и се бръсна. Стъпка трета: взирам се безнадеждно в дълбините на дрешника и малко по малко проумявам, че нищо не е чисто в строгия смисъл на думата. Откривам бяла риза, която още е в найлоновия плик от химическото чистене. Решавам да облека черния костюм и ризата с яка с подгънати краища и да си сложа светлосиня вратовръзка. Стъпка четвърта: навличам всичко това и осъзнавам, че приличам на агент от ФБР. Стъпка пета: хвърлям поглед наоколо и виждам, че в апартамента е страшна кочина. Решавам да избягвам да водя довечера Клер тук, дори и такова нещо да е възможно. Стъпка шеста: оглеждам се в голямото огледало в банята и съзирам недодялан мъж с ръст метър и осемдесет и три, с трескав поглед като от портрет на Егон Шиле 3 3 Егон Шиле (1890–1918), австрийски експресионист. — Б.пр. , в чиста риза и костюм като на директор на погребален дом. Питам се как ли съм бил облечен, когато тази жена ме е виждала, тъй като очевидно не идвам от моето бъдеще в нейното минало в мои си дрехи. Тя май спомена, че е била малко момиченце? В главата ми нахлува цял водопад от въпроси, на които няма отговори. Спирам и известно време дишам дълбоко. Карай! Грабвам портфейла и ключовете и тръгвам смело напред: отключвам трийсет и седемте ключалки, слизам в раздрънкания тесен асансьор, от цветарницата във фоайето купувам на Клер рози, изминавам двете пресечки до ресторанта за рекордно време, но пак съм закъснял с пет минути. Клер вече седи в едно сепаре и когато ме вижда, явно изпитва облекчение. Маха ми с ръка, все едно е на манифестация.