Одри Нифнегър: Пътешественикът във времето и неговата жена

Каква ирония наистина. Всичките ми удоволствия са си най-обикновени: фотьойлно великолепие, кротките трепети на домашния уют. Единственото, което искам, са тези дребни радости. Криминален роман в леглото, миризмата на дългата златисточервена коса на Клер, която още е влажна след банята, пощенска картичка от приятел, който е заминал на почивка, сметана, която плъзва бавно в кафето, меката кожа под гърдите на Клер, симетрията, с която пликовете с покупките стоят върху плота в кухнята и чакат да бъдат изпразнени. Обичам да се разхождам между рафтовете в библиотеката, след като посетителите са се разотишли, и да докосвам леко гръбчетата на книгите. Ето какво е в състояние да ме преизпълни с копнеж, когато по приумица на времето съм далеч от него.

И Клер, винаги Клер. Клер сутрин, сънена, с леко подпухнало лице. Клер, която е бръкнала в котела, където прави хартия, и вади калъпа, за да го разтръска насам-натам, та влакънцата да се разтопят. Клер, която чете, с коса, спуснала се отзад на стола, или преди лягане маже с крем напуканите си червени ръце. Често тихият глас на Клер е в ухото ми.

Мразя да бъда там, където нея я няма, когато нея я няма. Въпреки това отново и отново поемам на път, а тя не може да дойде с мен.

Събота, 26 октомври 1991 година

(Хенри е на 28 години, Клер — на 20)

Клер : В библиотеката е прохладно и мирише на препарат за пране на мокет, макар че единственото, което виждам, е мрамор. Регистрирам се на входа: „Клер Абшир, 11:15 ч., 26. Х. 1991 г., отдел «Специализирани издания».“ Идвам за пръв път в библиотека „Нюбъри“ и сега, след като съм прекосила мрачния страховит вестибюл, се вълнувам. Чувствам се като сутринта на Коледа, възприемам библиотеката като голяма кутия, пълна с красиви книги. Асансьорът е слабо осветен и се движи почти безшумно. Слизам на третия етаж и попълвам молба за читателска карта, после се качвам в отдел „Специализирани издания“. Токчетата на ботушите ми чаткат по дъсчения под. Залата е тиха и претъпкана с хора, вътре е пълно с тежки масивни маси, по които са струпани купчини книги и около които седят читатели. През високите прозорци грее есенната светлина на чикагската утрин. Отивам и си вземам цяло тесте фишове. Пиша курсова по изкуствознание. Темата е „Чосър“ на печатница „Келмскот Прес“ 2 2 Лондонска печатница от края на XIX в., известна най-вече с луксозното издание на „Творбите на Джефри Чосър“ (1896 г.). — Б.пр. . Намирам книгата и попълвам фиш за нея. Но искам да прочета и как в „Келмскот“ са произвеждали хартията. Каталогът е объркващ. Връщам се при библиотекарката и моля да ми помогне. Обяснявам на жената какво се опитвам да открия и тя поглежда през рамото ми към някого, който минава зад мен.

— Предполагам, че господин Детамбъл ще успее да ви помогне — казва тя.

Обръщам се, готова да обясня отново, и се озовавам лице в лице с Хенри.

Направо онемявам. Я, Хенри, спокоен, с дрехи, по-млад от всякога! Работи в библиотека „Нюбъри“ и стои пред мен в настоящето. Тук и сега. Ужасно щастлива съм. Хенри ме гледа търпеливо, несигурен, но любезен.

— Мога ли да ви помогна? — пита той.

— Хенри!

Едвам се сдържам да не му се хвърля на врата. Очевидно не ме е виждал никога досега през живота си.

— Познаваме ли се? Извинявайте, но не…

Той се озърта, притеснява се да не ни забележат читателите и колегите му, опитва се да си спомни и си дава сметка, че някакво бъдещо негово Аз е срещало грейналото от щастие момиче, застанало отпред. Последния път, когато го видях, ми смучеше палците на краката в Ливадата.

Мъча се да му обясня:

— Аз съм Клер Абшир. Познавах те, когато бях малка…

Чудя се какво да правя: влюбена съм в човек, който стои пред мен и изобщо не ме помни. За него всичко предстои в бъдещето. Напушва ме смях, толкова нелепо е всичко. Плисват ме годините, през които съм го познавала, а той ме гледа озадачен и стреснат. Хенри, който е нахлузил старите рибарски панталони на баща ми и ме изпитва търпеливо на таблицата за умножение, френските глаголи и столиците на отделните щати; Хенри, който на осемнайсетия ми рожден ден е облечен в смокинг и разкопчава с треперещи ръце копчетата върху яката на ризата си. Тук! Сега!