Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Не.

— Защо?

„Не ти влиза в работата, Гомес.“

— Не ми е и хрумвало.

— Би трябвало да помислиш за това.

Той оставя чашата в мивката.

— Защо?

— Имаш нужда от нещо ново. От нов човек. Не можеш до края на живота си да чакаш да се появи Хенри.

— Как да не мога, мога. Нали виждаш.

Гомес прави две крачки и вече стои до мен. Надвесва се и доближава устни до ухото ми.

— Не ти ли липсва… това?

Той прокарва език по вътрешната страна на ухото ми. „Да, липсва ми.“

— Разкарай се, Гомес — съскам му аз, но въпреки това не се дръпвам.

Седя като закована на стола. Гомес вдига косата ми и ме целува отзад по врата.

„Ела при мен, о, ела при мен!“

Затварям очи. Ръце, които ме издърпват от стола и разкопчават ризата ми. Език по врата ми, по раменете и зърната на гърдите. Пресягам се слепешком и напипвам хавлиен плат, кърпа, която се свлича. „Хенри.“ Ръце, които разкопчават джинсите ми, смъкват ги, слагат ме назад върху кухненската маса. На пода пада нещо метално. Храна и сребърни прибори, полукръг на чиния, парче пъпеш под гърба ми. Краката ми, изместени встрани. Език върху оная ми работа.

— Ооох!

Ние сме на ливадата. Лято е. Зелено одеяло. Току-що сме яли, още усещам в устата си вкуса на пъпеш. Езикът оставя след себе си празно пространство, мокро и разтворено. Поглеждам, виждам пред себе си чаша недопит портокалов сок. Затварям очи. Мощните тласъци на твърдия член на Хенри вътре в мен. Да. „Чаках много търпеливо, Хенри. Знаех, че рано или късно ще се върнеш.“ Да. Кожа върху кожа, ръце върху гърди, тласъци, ритмични и дълбоки да, о…

— Хенри…

Всичко спира. Някъде високо тиктака часовник. Отварям очи. Гомес ме гледа — обидено? сърдито? — след миг върху лицето му вече не се чете нищо. Затръшва се врата на автомобил. Аз сядам на масата, скачам от нея, хуквам към банята. Гомес мята след мен дрехите ми.

Докато се обличам, чувам, че Шарис и децата вече са на входната врата и се смеят. Алба се провиква:

— Мамо!

Аз изкрещявам:

— Идвам ей сега!

Стоя в мъждивата светлина на розово-черната баня и се гледам в огледалото. Имам по косата си овесени кръгчета. Отражението ми изглежда объркано и бледо. Измивам си ръцете, опитвам се да посреша с пръсти. „Какво правя? В какво съм допуснала да се превърна?“

И чувам нещо като отговор: „Сега ти си пътешественичката.“

Събота, 26 юли 2008 година

(Клер е на 37 години)

Клер : Докато ние с Шарис разглеждаме по галериите изкуство, Алба проявява търпение и е възнаградена с посещение в „Ед Дебевиц“, нещо като закусвалня, която обслужва забързаните туристи. Още щом прекрачваме прага, и сякаш се озоваваме в средата на шейсетте години. „Кинкс“ 142дънят до дупка, навсякъде се мъдрят надписи:

„Ако сте наистина добър клиент, ще поръчате още!!!“

„Много ви молим, говорете ясно, когато давате поръчката.“

„Кафето ни е толкова добро, че ние също го пием.“

Днес очевидно е ден на балоните с форма на животни: някакъв господин в лъскав морав костюм надува на Алба един дакел и след като той приема формата на шапка, й го слага на главата. Тя се гърчи от радост. Чакаме на опашка половин час, а Алба изобщо не хленчи: наблюдава как келнерите и келнерките флиртуват помежду си и оценява балоните животни на другите деца. Накрая един сервитьор с очила с дебели стъкла и рогови рамки и с табелка, от която научаваме, че се казва Спас, ни настанява в едно от сепаретата. Ние с Шарис отваряме с рязко движение менютата и се опитваме да открием сред пържените картофи с чедър и кюфтетата нещо, което да ни се яде. Алба само си повтаря напевно отново и отново думите „млечен шейк“. Когато Спас идва пак при нас, тя получава внезапен пристъп на срамежливост и трябва да бъде уговаряна да му каже, че иска млечен шейк с фъстъчено масло (и малка порцийка пържени картофи, защото, както й обяснявам аз, си е упадъчно да си поръчваш за обяд само млечен шейк). Шарис си взема макарони със сирене, а аз — сандвич с бекон, маруля и домат. След като Спас се отдалечава, Шарис запява: „Алба и Спас на дърво са седнали и се ЦЕЛУУУВАТ…“, а Алба зажумява, запушва си с длани ушите, клати глава и се усмихва. Келнер, на чиято табелка пише, че се казва Бъз, ситни напред-назад пред барплота и прави караоке на „Обичам старовремския рокендрол“ на Боб Сигър.

— Мразя го тоя Боб Сигър — споделя Шарис. — Нима мислиш, че му е отнело повече от трийсетина секунди да напише такова парче?

Млечният шейк пристига във висока чаша със сламка, която в горния край се огъва, и метален шейкър, където е млечният шейк, който не се е побрал в чашата. Докато го пие, Алба стои права на пръсти, за да постигне възможно най-добрия ъгъл, под който се смуче млечен шейк с фъстъчено масло. Шапката й балон във формата на дакел постоянно се плъзга върху челото й и й пречи да се съсредоточи. Тя ме поглежда през гъстите си черни мигли и бута нагоре балона шапка, така че той се крепи на главата й само от статичното електричество.