Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

След като почина, мама изяде напълно баща ми. Ако го знаеше, щеше да й бъде страшно неприятно. Оттогава всяка минута в живота му е белязана от отсъствието й, всяка негова постъпка е лишена от измерения, защото майка ми я няма, за да служи за мерило. Когато бях млад, не го разбирах, но сега знам как отсъствието може да присъства като увреден нерв, като черна птица. Знам, че ако се налагаше да живея без теб, нямаше да се справя. Но се надявам, представям си те как вървиш необременена, с коса, която блести на слънцето. Видял съм го не с очите си, а само във въображението си, което сътворява образи и винаги е искало да те нарисува бляскава, но въпреки това се надявам, че тази представа ще се сбъдне и осъществи. Има още нещо, Клер, и аз се колебаех дали да ти кажа, защото суеверно ме е страх, че ако ти кажа, то няма да се случи (знам, смешен съм), и защото току-що те помолих да не чакаш, а това може да те накара да чакаш по-дълго от когато и да било досега. Но все пак ще ти кажа, в случай че имаш нужда от нещо, после.

Миналото лято седях пред кабинета на Кендрик, когато най-неочаквано се озовах в тъмния коридор на къща, в която влизах за пръв път. За малко да се препъна в купчина галоши, миришеше на дъжд. В дъното на коридора видях, че от една врата се процежда светлина, отидох много бавно и много тихо и надзърнах вътре. Стаята беше бяла и окъпана в ярко утринно слънце. На прозореца с гръб към мен седеше жена, която беше облечена в коралова на цвят вълнена жилетка и беше с дълга бяла коса чак до кръста. На масата до нея имаше чаша чай. Сигурно съм издал тих шум или жената ме е усетила… тя се обърна и ме видя, и аз видях нея и това беше ти, Клер, беше ти като старица в бъдещето. Беше мило, Клер, неописуемо мило да дойда сякаш от смъртта, за да те прегърна, и да видя, че върху лицето ти присъстват всички години. Няма да ти разказвам повече, за да си го представиш сама и да го изживееш неизрепетирано, когато му дойде времето, както то ще дойде, както идва. Ще се видим отново, Клер. Дотогава живей пълноценно, присъствай в света, който е толкова красив.

Сега вече е тъмно и аз съм много уморен. Обичам те и винаги ще те обичам. Времето е нищо.

Хенри“

Събота, 12 юли 2008 година

(Клер е на 37 години)

Клер : Шарис заведе Алба, Роза, Макс и Джо да се пързалят с ролери в Рейнбо. Отивам с колата у тях, за да прибера Алба, но съм подранила, а Шарис закъснява. Гомес ми отваря, препасан с хавлиена кърпа.

— Влизай — кани ме и отваря широко вратата. — Искаш ли кафе?

— Разбира се.

Тръгвам след него през хола, където цари страхотен хаос, и влизам в кухнята. Сядам на масата, която още е отрупана с чинии, останали от закуската, и разчиствам място колкото да се подпра на лакти. Гомес снове напред-назад и слага кафето.

— Отдавна не съм ти виждал муцунката.

— Доста заета съм. Алба ходи на какви ли не уроци и аз я разкарвам.

— Правиш ли изкуство?

Гомес слага пред мен чаша и чинийка и пълни чашата с кафе. Млякото и захарта вече са на масата и аз си вземам сама.

— Не.

— О!

Гомес се обляга на кухненския плот, както държи с две ръце чашата с кафето си. От водата косата му е потъмняла и е сресана назад. Досега не бях забелязвала, че е започнал да оплешивява.

— Е, какво друго правиш, освен да разкарваш с колата нейно височество?

„Какво правя ли? Чакам. Мисля. Седя на леглото, държа стара карирана риза, която още мирише на Хенри, и вдишвам дълбоко от миризмата му. В два след полунощ, след като Алба заспи, излизам да се разхождам, за да се уморя и да заспя. Провеждам разговори с Хенри, все едно той е с мен и може да гледа с моите очи, може да мисли с моя ум.“

— Нищо особено.

— Хмм.

— Ами ти?

— О, знаеш как е. Съветнича. Вживявам се в ролята на строгия глава на семейство. Както обикновено.

— О.

Отпивам от кафето. Поглеждам часовника над мивката. Той е с формата на черна котка: опашката се клати напред-назад като махало, а големите й очи мърдат в такт с нея и тиктакат силно. Сега е 11:45.

— Искаш ли нещо за ядене?

Клатя глава.

— Не, благодаря.

Ако се съди от чиниите по масата, Гомес и Шарис са закусвали воден пъпеш, бъркани яйца и препечени филийки. Децата са яли „Лъки Чармс“ 140, „Чериоус“ 141и нещо с фъстъчено масло отгоре. Масата прилича на археологическа възстановка на семейна закуска от двайсет и първи век.

— Излизаш ли с някого?

Поглеждам Гомес, който още се е облегнал на плота, още държи чашата с кафето на равнището на брадичката си.