Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Ингрид мълчи, докато се качваме в колата. Накрая аз казвам:

— Беше странно.

А тя въздиша и отвръща:

— Уж си умен мъж, Хенри, а понякога си страшно недосетлив.

После, без да изрича и дума повече, ме оставя пред нас.

Неделя, 29 юли 1979 година

(Хенри е на 42 години)

Хенри : Намирам се някъде в миналото. Седя заедно с Алба на плажа Лайтхаус. Тя е на десет години. Аз съм на четирийсет и две. И двамата пътешестваме във времето. Вечерта е топла, сигурно е юли или август. Аз съм облечен в джинси и бяла тениска, които съм откраднал от богаташка къща в Северен Евънстън, а Алба е по розова нощница, взета от въжето пред къщата на някаква старица. Дълга й е и сме я прихванали при коленете. Цял следобед хората ни зяпат озадачено. Едва ли приличаме на обикновен баща и обикновена дъщеря, дошли на плаж. Но ние хвърлихме доста усилия: плувахме, направихме пясъчен замък. Ядохме хотдог и пържени картофи, които купихме от сергията при паркинга. Нямаме одеяло, нямаме и кърпи и сме целите в пясък, мокри сме и сме приятно уморени, седим и гледаме как едни дечица ту влизат тичешком във вълните, ту бягат от тях, а подире им подрипва огромно смешно куче. Докато гледаме водата, слънцето зад нас залязва.

— Разкажи ми някоя история — моли Алба и се залепя за гърба ми като студени варени спагети.

Аз я прегръщам.

— Каква история?

— Хубава. История за теб и мама, когато мама е била малко момиченце.

— Хмм. Добре. Имало едно време…

— Кога е било това време?

— Всички времена едновременно. Преди много време и сега.

— И двете ли?

— Да, винаги и двете.

— Ама как така и двете?

— Искаш ли да ти разказвам, или не?

— Искам…

— Добре тогава. Едно време, много, много отдавна майка ти живеела в голяма къща до ливада и на ливадата имало място, наречено поляната, където тя ходела да си играе. Един прекрасен ден майка ти, която била съвсем мъничка и косата й била по-голяма от нея, отишла на полянката и що да види: мъж…

— Без дрехи!

— Гол-голеничък — потвърждавам аз. — И след като майка ти му дала плажна кърпа, която по една случайност носела, та мъжът да се прикрие с нещо, той й обяснил, че пътешества във времето, й по някаква причина тя му повярвала.

— Защото било истина!

— Ами да, но откъде е можела да знае тя! Та му повярвала и после, по-късно, проявила глупостта да се омъжи за него и ето ни тук.

Алба ме удря с юмруче по корема.

— Разкажи го хубаво, де — настоява тя.

— Уффф. Как да ти разказвам, като ме биеш? Ужас!

Алба си мълчи. После казва:

— Защо в бъдещето не ходиш при мама?

— Не знам, Алба. Ако можех, щях да бъда там.

Синьото по хоризонта се сгъстява, започва отливът. Изправям се и подавам ръка на Алба, за да я издърпам. Докато става и изтръсква пясъка по нощницата, тя залита съм мен и казва:

— Ох!

После изчезва, а аз продължавам да стоя там, на плажа, да държа влажната памучна нощница и в гаснещата светлина да се взирам в малките следи на Алба.

Четвъртък, 4 декември 2008 година

(Клер е на 37 години)

Клер : Сутринта е студена и ясна. Отключвам вратата на ателието и изтръсквам снега от ботушите си. Вдигам щорите, включвам отоплението. Слагам кафе. Стоя в празното пространство насред ателието и се оглеждам.

Върху всичко са се напластили две години прах и застиналост. Масата, на която рисувам, е гола. Бъркачката стои чиста и празна. Калъпите и рамките са старателно подредени, до масата са оставени непокътнати кълбета арматурно желязо. Боите и оцветителите, бурканчетата с четки и други принадлежности, книгите — всичко е, както съм го оставила. Скиците, които съм закачила с кабарчета по стената, са пожълтели и са се нагънали. Свалям ги и ги изхвърлям в кошчето.

Сядам при масата и затварям очи.

Вятърът блъска с клоните на дърветата отстрани по къщата. През кишата по алеята минава кола. Кафеварката съска и гъргори, докато бълва последните капки кафе в каничката. Аз отварям очи, потрепервам и се сгушвам в дебелия пуловер.

Сутринта, когато се събудих, ме обзе силен порив да дойда тук. Беше като проблеснало желание за секс: среща със стария ми любовник, изкуството. Но сега седя тук и чакам какво… нещо… което да дойде при мен, а при мен не идва нищо. Издърпвам едно от чекмеджетата и вадя лист хартия, боядисана в индигово. Листът е тежък и леко грапав, наситеносин и при допир студен като метал. Слагам го върху масата. Известно време стоя и го гледам. Вадя няколко парчета мек бял пастел и ги държа в длан, сякаш ги претеглям. После ги оставям и си сипвам кафе. Гледам през прозореца гърба на къщата. Ако Хенри беше тук, сигурно щеше да седи на бюрото си и да ме гледа над него. Или щеше да играе с Алба на скрабъл, да чете комикси или да готви супа за обяд. Отпивам от кафето и се опитвам да усетя как времето се обръща в обратната посока, опитвам се да залича разликата между сега и тогава. Единствено спомените ме задържат тук. Време, направи така, че да изчезна. Тогава може да се съедини онова, което отделяме със самото си присъствие.