Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Татко кога ще си дойде? — пита ме тя.

Шарис издава звук, какъвто се чува, ако в носа ни случайно е попаднала пепси-кола, закашля се и се налага да я тупам по гърба, докато тя не ми показва с ръце да спра, и аз спирам.

— На 29 август — отговарям на Алба, която отново започва да изсмуква остатъците от шейка, а Шарис ме поглежда с укор.

По-късно вече сме в колата и пътуваме по Лейк Шор Драйв: аз шофирам, Шарис си играе с радиото, а Алба спи на задната седалка. При Ървинг Парк завивам и Шарис пита:

— Алба знае ли, че Хенри е умрял?

— Разбира се, че знае. Нали го видя — напомням й аз.

— А защо тогава й каза, че ще си дойде през август?

— Защото той наистина ще си дойде. Сам ми посочи датата.

— О!

Гледам пътя, но въпреки това усещам, че Шарис се е вторачила в мен.

— Не е ли малко… зловещо?

— На Алба й харесва.

— А на теб?

— Аз не го виждам никога.

Опитвам се да го кажа небрежно, сякаш не се изтезавам от тази несправедливост и не се разкайвам горчиво, задето ми докривява, докато Алба ми описва посещенията си с Хенри, макар че попивам всичко до най-малката подробност.

„Защо не аз, Хенри? — питам го безмълвно, докато завивам по осеяната с играчки алея пред къщата на Шарис и Гомес. — Защо само Алба?“ Но както обикновено, отговор няма. Както обикновено, просто е така. Шарис ме целува и слиза от колата, после тръгва бавно към входната врата, която като с вълшебна пръчка се отваря рязко и зад нея стоят Гомес и Роза. Роза подскача нагоре-надолу и подава нещо на Шарис, която го взема и казва нещо, и я притиска до себе си. Гомес ме гледа вторачено, накрая ми махва набързо с ръка. Аз също му махвам. Той се обръща. Шарис и Роза са влезли вътре. Вратата се затваря.

Аз седя там, на алеята, Алба спи на задната седалка. По изпъстрената с нарциси морава се разхождат гарвани. „Къде си, Хенри? — Отпускам глава върху волана. — Помогни ми.“ Не отговаря никой. След минута включвам автомобила на скорост, излизам на заден от алеята и поемам към тихия ни, чакащ дом.

Събота, 3 септември 1990 година

(Хенри е на 27 години)

Хенри : Ние с Ингрид сме изгубили колата и сме пияни. Пияни сме, тъмно е, обикаляме насам и натам, и обратно, а колата я няма и няма. Проклет Линкълн Парк. Проклети паяци. Мамка му.

Ингрид се е вкиснала. Върви пред мен и целият й гръб, дори начинът, по който се движат хълбоците й, са вкиснати. Кой знае защо, съм виновен аз. Проклет нощен клуб в Парк Уест. На кого му е хрумнало да прави клуб в този юпарски Линкълн Парк, където не можеш да си оставиш колата за повече от десет секунди и да не рискуваш паяците на Линкълн да я вдигнат и да я отнесат в бърлогата си, за да я зяпат като невидели…

— Хенри.

— Какво?

— Пак онова момиченце.

— Кое момиченце?

— Което сме виждали и преди.

Ингрид спира. Проследявам с очи накъде сочи. Момиченцето стои пред вратата на една цветарница. Облечено е в нещо тъмно и единственото, което виждам, са бялото му лице и голите крачета. Сигурно е на седем-осем години, прекалено малко е, за да се разхожда само посред нощ. Ингрид отива при момиченцето, което я гледа безстрастно.

— Добре ли си? — пита го Ингрид. — Изгубило ли си се?

Момиченцето ме поглежда и отговаря:

— Бях се изгубила, но сега вече разбрах къде съм. Благодаря — добавя то любезно.

— Искаш ли да те откараме у вас? Можем да те откараме, стига да намерим колата.

Ингрид се е надвесила над момиченцето. Лицето й е на около педя и половина от лицето на детето. След като се приближавам, виждам, че момиченцето е облечено в мъжко шушляково яке. Стига му чак до глезените.

— Не, благодаря. Пък и живея много далеч.

Момиченцето е с дълга черна коса и стряскащи черни очи: в жълтата светлина на цветарницата прилича на малката кибритопродавачка, дошла от викторианската епоха, или на Ан на Декуинси 143.

— Къде е майка ти? — пита Ингрид.

Момиченцето отговаря:

— У дома. — Усмихва ми се и добавя: — Не знае, че съм тук.

— Избягала ли си? — питам я аз.

— Не — отвръща момиченцето и се смее. — Търсех татко, но май съм дошла много рано. Ще се върна по-късно. — Тя се промушва покрай Ингрид и идва с несигурна крачка при мен, след което ме хваща за якето и ме притегля към себе си. — Колата е при отсрещния тротоар — прошепва ми.

Поглеждам към тротоара от другата страна на улицата и наистина, там е червеното порше на Ингрид.

— Благодаря… — подхващам аз, а момиченцето ме възнаграждава с бърза целувка, която се приземява някъде при ухото ми, после хуква по тротоара с крачета, които шляпат по цимента, а аз оставам да го гледам втренчено.