Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Петък, 2 февруари 2007 година

(Клер е на 35 години)

Клер : Спя по цял ден. Из къщата прехвърчат звуци: боклукчийски камион на уличката, дъжд, дърво, потропващо по прозореца в спалнята. Аз спя. Населявам неотклонно съня, искам го, царувам в него, изтласквам встрани сънищата, отказвам, отказвам. Сега сънят е моят любовник, моят унес, моят опиат, моята забрава. Телефонът звъни и звъни. Изключила съм секретаря с гласа на Хенри. Следобед е, нощ е, сутрин е. Всичко е сведено до това легло, до този безкраен сън, който превръща дните в един ден, кара времето да спре, разпростира се и всмуква времето, докато то не се обезсмисли.

Понякога сънят ме напуска и аз се преструвам, че Ета е дошла да ме вдигне за училище. Дишам бавно и дълбоко. Налагам на очите си да не помръдват под клепачите, налагам на съзнанието си да не помръдва и не след дълго Сънят вижда съвършената си репродукция и идва да се съедини със своето факсимиле.

Понякога се будя и търся с ръка Хенри. Сънят заличава всякакви разлики: тогава и сега, мъртви и живи. Аз съм отвъд глада, отвъд суетата, отвъд чертата, когато ми пука за нещо. Сутринта видях в огледалото в банята лицето си. Кожата ми прилича на пергамент, изопната и жълта, под очите ми се чернеят сенки, косата ми е сплъстена. Изглеждам мъртва. Не искам нищо.

Кими седи в долния край на леглото. Казва:

— Клер! Алба се прибра от училище… няма ли да я повикаш, за да й кажеш „здрасти“?

Преструвам се на заспала. Малката ръчица на Алба ме милва по лицето. От очите ми текат сълзи. Алба оставя нещо — дали раницата или калъфа на цигулката — на пода и Кими казва:

— Изуй си обувките, Алба.

И после Алба се пъха при мен в леглото. Слага ръката ми върху себе си, все едно съм я прегърнала, пъха глава под брадичката ми. Аз въздишам и отварям очи. Алба се преструва на заспала. Гледам гъстите й черни мигли, красивата уста, бледата кожа — тя диша внимателно, държи ме със силна ръка за хълбока, мирише на стърготинки от подострен молив, на колофон и шампоан. Целувам я отгоре по главата. Алба отваря очи и толкова ми заприличва на Хенри, че чак не издържам. Кими се изправя и излиза от стаята.

По-късно ставам, вземам си душ, вечерям на масата заедно с Кими и Алба. След като Алба си ляга, сядам на бюрото на Хенри, отварям чекмеджетата, вадя писмата и листовете хартия и започвам да чета.

Да се отвори след смъртта ми

10 декември 2006 г.

„Скъпа Клер,

Докато пиша това, седя на бюрото в задната спалня и гледам към ателието ти през двора със син вечерен сняг, всичко е лъскаво и сковано от леда, всичко е притихнало. Това е една от онези зимни вечери, когато студът на всяко нещо сякаш забавя времето като в тесния център на пясъчен часовник, през който се стича самото време, но бавно, много бавно. Изпитвам чувство, което ми е познато, когато съм извън времето, но не и иначе: че времето ме изтласква нагоре и аз се нося без усилие на повърхността като дебелана, излязла да поплува. Докато съм сам тук, в къщата (ти си на рецитала на Алиша в «Сейнт Луси»), изведнъж ми се прииска много силно да ти напиша писмо. Изведнъж ми се прииска да оставя нещо за после. Мисля, че дотогава остава малко време. Имам усещането, че всичките ми запаси от сили, от наслада, от издръжливост са изтънели, малко са. Не се чувствам способен да продължа още дълго.

Ако четеш това, аз вероятно съм мъртъв. (Казвам «вероятно», защото човек никога не знае какви обстоятелства могат да възникнат и ми се струва глупаво и самонадеяно просто да оповестявам собствената си смърт като свършен факт.) Колкото до тази моя смърт, надявам се да е била проста, ясна и недвусмислена. Надявам се да не е създала прекалено много главоболия. Съжалявам. (Звучи като писмо на самоубиец. Странно.) Но ти знаеш — ти знаеш, че ако можех да остана, ако можех да продължа, щях да се вкопчвам във всяка секунда: каквато и да е била тя, тази смърт, ти знаеш, че тя е дошла и ме е взела, както торбаланът взема дете.

Искам, Клер, да ти кажа още веднъж: обичам те. Нашата любов беше нишката през лабиринта, спасителната мрежа под въжеиграча на опънатото въже, единственото истинско нещо в странния ми живот, на което можех да се уповавам. Тази вечер усещам, че любовта ми към теб има в този свят по-голяма плътност, отколкото самият аз, сякаш може да остане и след мен и да те обгърне, да те хване, да те задържи.

Неприятно ми е да си мисля, че ще чакаш. Знам, че си ме чакала цял живот и никога не си знаела със сигурност колко ще продължи това чакане. Десет минути, десет дни. Месец. Какъв несигурен съпруг ти бях, Клер, като моряк, като самотен Одисей, подмятан от бурно море, понякога хитър, понякога играчка в ръцете на боговете. Моля те, Клер. След като умра, престани да чакаш и бъди свободна. За мен… скътай ме дълбоко в себе си и после тръгни по света и живей. Обичай света и себе си в него, движи се така, сякаш той не се съпротивлява и е естествената ти стихия. Дадох ти живот на напрежение и вълнения. Не искам да кажа, че ти не си направила нищо. Ти създаваше и създаваш красота и смисъл в изкуството си, и Алба, която е направо изумителна, а за мен — за мен ти беше всичко.