Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Влез вътре — казвам аз.

Стоя до Хенри и гледам как едно куче скача в снега от другата страна на улицата, Хенри ме прегръща през кръста и отпуска глава върху хълбока ми.

— Иска ми се да спрем времето — споделя той.

Прокарвам пръсти през косата му. Сега тя е по-твърда и по-гъста, отколкото на времето, преди да побелее.

— Клер — казва той.

— Хенри.

— Време е… — започва Хенри и млъква.

— Какво?

— Ами… Аз…

— Господи. — Сядам на дивана с лице към него. — Но… недей. Просто… остани.

Стискам силно ръцете му.

— Вече се е случило. Нека поседя до теб.

Той се прехвърля от инвалидната количка на дивана. Лягаме на студената тапицерия. Аз треперя в тънката рокля. Хората в къщата се смеят и танцуват. Хенри ме прегръща, стопля ме.

— Защо не ми каза? Защо ме остави да поканя всички тези хора? Не искам да съм сърдита, но съм.

— Не исках да си сама… след това. И исках да се сбогувам с всички. Беше хубаво. Беше хубаво последно ура…

Известно време лежим, без да говорим. Снегът се сипе тихо.

— Колко е часът?

Аз си гледам часовника.

— Малко след единайсет.

О, господи. Хенри грабва одеялото от съседния стол и ние се завиваме. Не мога да повярвам. Знаех, че ще стане скоро, че рано или късно ще стане, а ето че то наближава, а ние просто лежим и чакаме…

— Не можем ли да направим нещо? — шепна аз във врата на Хенри.

— Клер…

Той ме притиска до себе си. Аз затварям очи.

— Спри го. Не допускай да се случи. Промени го.

— О, Клер.

Гласът на Хенри е тих и аз го поглеждам — в светлината, отразена от снега, очите му блестят от сълзите. Притискам буза до рамото му. Той ме гали по косата. Стоим така дълго. Хенри е плувнал в пот. Аз долепвам длан до лицето му, то е пламнало от температурата.

— Колко е часът?

— Наближава полунощ.

— Страх ме е.

Преплитам ръце с неговите, усуквам крака около неговите. Не мога да повярвам, че Хенри, толкова плътен, моят любовник, истинското му тяло, което съм притиснала с все сила до своето, може някога да изчезне.

— Целуни ме!

Аз целувам Хенри и после съм сама под одеялото, на дивана, на студената веранда. Снегът продължава да се сипе. Вътре музиката заглъхва и аз чувам как Гомес казва:

— Десет! Девет! Осем!

И всички продължават в хор:

— Седем! Шест! Пет! Четири! Три! Две! Едно! Честита Нова година!

Гръмва шампанско, всички заговарят в един глас и някой пита:

— Къде са Хенри и Клер?

Отвън на улицата някой гърми с пиратки. Аз се хващам за главата и започвам да чакам.

Събота, 27 октомври 1984 — понеделник, 1 януари 2007 година

(Хенри е на 43 години, Клер — на 35)

Хенри : Небето е пусто, аз падам във високата суха трева, дано стане бързо, и докато се старая да не вдигам шум, някъде в далечината еква пушечен изстрел, със сигурност няма нищо общо с мен, но не: повален съм на земята, гледам си корема, който се е разтворил като нар, супа от вътрешности и кръв, закрепена в котела на тялото ми, изобщо не ме боли, има нещо гнило, но мога само да се възхищавам на тази кубистична разновидност на вътрешностите ми, някой тича, единственото, което искам, е да видя Клер преди, крещя името й: Клер, Клер и Клер се надвесва над мен и плаче, а Алба прошепва:

— Татко…

— Обичам те.

— Хенри…

— Винаги…

— 0, боже, о, Боже…

— Достатъчно свят…

— Не!

— И време…

— Хенри!

Клер : Холът е съвсем притихнал. Всички са се вцепенили, вледенили са се и гледат надолу към нас. Пее Били Холидей, после някой изключва плейъра и се спуска тишина. Седя на пода и държа Хенри. Алба се е надвесила над него, нашепва му нещо на ухото, разтърсва го. Кожата на Хенри е топла, очите му са отворени, гледат някъде зад мен, той тежи в ръцете ми, тежи много, бледата му кожа е разкъсана, навсякъде червено, раздрана плът — рамка на един потаен свят от кръв. Държа Хенри. В ъгълчето на устата му има кръв. Избърсвам я. Някъде наблизо гърмят пиратки.

Гомес казва:

— Дайте да повикаме полиция.