Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Съжалявам, че те виждам в този вид.

— Е, ти изглеждаш страхотно — отвръщам аз и това си е самата истина.

Косата й е вдигната на много висок кок и тя е облечена от глава до пети в блещукащо синьо.

— Аха — казва Силия с прословутия си карамелен глас. — Харесваше ми повече, когато беше лош и аз можех да си те мразя като кльощаво бяло добиче.

Смея се.

— А, доброто старо време.

Тя бърка в чантата си.

— Намерих това преди доста време сред вещите на Ингрид. Помислих си, че Клер може би я иска.

Силия ми връчва снимка. Тя вероятно е от 1960 година и на нея съм аз. Косата ми е дълга и аз се смея и стоя без риза на плажа на Оук Стрийт. Снимката е страхотна. Не помня кога Ингрид я е правила, но сега голяма част от времето, което съм прекарал с Инг, тъне в мъгла.

— Да, сигурен съм, че ще й хареса. Memento mori 137.

Връщам й снимката. Силия ме поглежда изпитателно.

— Ти, Хенри Детамбъл, още не си легнал да мреш.

— Но съм близо до това, Силия.

Тя се смее.

— Е, ако отидеш преди мен в ада, ми запази място до Ингрид.

Силия се обръща рязко и тръгва да търси Клер.

(9:45 часът, вечерта)

Клер : Децата се скъсаха да тичат и да се тъпчат с храна и сега им се спи и са кисели. Подминавам в коридора Колин Кендрик и го питам дали не иска да си подремне, а той ми отговаря много сериозно, че би желал да поостане с възрастните. Трогната съм от любезността и четиринайсетгодишната му красота, от това, че се срамува, макар да ме познава, откакто се помни. Алба и Надя Кендрик не са чак толкова сдържани.

— Мамоооо — блее Алба, — ама нали каза, че можем да стоим до късно!

— Сигурни ли сте, че не искате да поспите малко? Ще ви събудя точно преди полунощ.

— Нееее.

Кендрик слуша тази размяна на реплики, а аз вдигам рамене и той се смее.

— Несломимият дует. Добре, момичета, защо не отидете да си поиграете малко в стаята на Алба?

Те се изнасят, мърморейки. Ние знаем, че само след няколко минути ще си играят щастливо.

— Радвам се да те видя, Клер — казва Кендрик точно когато при нас идва Алиша.

— Ей, Клер. Погледни татко. — Аз проследявам погледай и виждам, че баща ни флиртува с Изабел. — Коя е тази?

— О, господи! — смея се аз. — Това е Изабел Бърк.

Започвам да обяснявам накратко каква стръвница е Изабел в сексуалните си наклонности. Смеем се така, че чак не можем да си поемем дъх.

— Страхотно, страхотно. О. Стига вече — казва Алиша.

Привлечен от истерията ни, при нас идва Ричард.

— Какво е толкова смешно, bella donnas 138?

Ние само клатим глави и продължаваме да се кикотим.

— Смеят се на ухажването, на което се е отдало родителското им тяло — обяснява Кендрик.

Ричард кима озадачен и пита Алиша какви концерти има през пролетта. Двамата се отправят бавно към кухнята, като обсъждат Букурещ и Барток. Кендрик продължава да стои до мен и чака да каже нещо, което аз не искам да чувам. Започвам да се извинявам, но той ме хваща за ръката.

— Чакай, Клер… — Аз чакам. — Извинявай — казва той.

— Не се притеснявай, Дейвид. — Известно време се гледаме. Кендрик клати глава, търси опипом цигарите. — Ако някога решиш да наминеш към лабораторията, ще ти покажа какво правя за Алба…

Оглеждам гостите с надеждата да открия Хенри. В хола Гомес учи Шарън да танцува румба. Всички очевидно се забавляват, но Хенри го няма никъде. Не съм го виждала от около четирийсет и пет минути и изпитвам силно желание да го намеря, да се уверя, че е добре, да се уверя, че е тук.

— Извини ме — казвам на Кендрик, който, ако се съди от вида му, иска да продължим разговора. — Друг път. Когато е по-тихо.

Той кима. Нанси Кендрик се появява заедно с Колин и разговорът бездруго си става невъзможен. Те се впускат в разгорещен спор за хокея на лед и аз се изнасям.

(9:48 часът вечерта)

Хенри : В къщата е станало много горещо и аз искам да се поохладя, затова съм седнал на остъклената предна веранда. Чувам как хората разговарят в хола. Гъстият сняг се сипе и сипе, покрива всички автомобили и храсти, смекчава острите им очертания и приглушава звука на уличното движение. Нощта е красива. Отварям вратата от верандата за хола.

— Ей, Гомес.

Той идва с тромава походка и наднича през вратата.

— Да!

— Хайде да излезем навън.

— Там е кански студ.

— Хайде, де, не се прави на кекав стар градски съветник.

Нещо в тона ми го убеждава.

— Добре, добре. Ей сега.

Той изчезва и след няколко минути се връща, облякъл е якето си и носи моето. Докато си го слагам, Гомес ми подава плоско малко шише.