Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Направи ми място, Червена шапчице!

Алба отскача встрани и аз се вдигам на леглото. Тя започва да се суети и да реди около мен някои от играчките си. Прегръщам я и се облягам, а Алба ми подава синьото плюшено мече Теди.

— Ядат му се трюфели.

— Раничко е за трюфели, Син Теди. Не искаш ли яйца на очи и препечена филийка?

Алба прави физиономия. Издава устни, сключва вежди, сбърчва нос.

— Теди не обича яйца — оповестява тя.

— Шшшшт, мама спи.

— Добре — шушука високо Алба. — Теди иска синьо желе.

Чувам как в съседната стая Клер простенва и се надига от леглото.

— Грис? — опитвам се да я съблазня аз.

Алба се замисля.

— С кафява захар ли?

— Става.

— Искаш ли да го направиш ти?

Плъзгам се от леглото.

— Да. Може ли на конче?

Колебая се. Краката наистина ме болят, а Алба вече е пораснала доста, за да ме язди безболезнено, но сега не мога да й откажа нищо.

— Разбира се. Мятай се.

Аз стоя на четири крака. Алба се покатерва на гърба ми и ние докретваме до кухнята. Клер е застанала сънено до мивката и гледа как кафето се стича в каничката. Аз допълзявам до нея и опирам глава в коленете й, а тя сграбчва Алба, която през цялото време се превива от смях, за ръцете и я издърпва нагоре. Допълзявам до стола си. Клер се усмихва и пита:

— Какво има за закуска, готвачи?

— Желе! — пищи Алба.

— Ммм. Какво желе? Желирани овесени ядки ли?

— Неееее!

— Желиран бекон ли?

— Не!

Алба се впива в Клер и вдига нагоре косата й.

— Ох! Недей, миличка. Е, в такъв случай сигурно желирано мюсли.

— Грис!

— Желиран грис, ммм! — Клер вади кафявата захар, млякото и пакетчето грис. Слага ги върху плота и ме гледа очаквателно. — А ти? Един желиран омлет?

— Ако го приготвиш ти — да.

Изумявам се от оправността на Клер, която снове из кухнята, сякаш е Бети Крокър 136и го прави от години. Докато я наблюдавам, си мисля, че ще се справи и без мен, но знам, че не е така. Гледам как Алба смесва брашното с водата и си я представям на десет, на петнайсет, на двайсет години. Още не е толкова близо. Аз още не съм приключил. Искам да бъда тук. Искам да ги гледам, искам да ги притисна в обятията си, искам да живея.

— Татко плаче — прошепва Алба на Клер.

— Защото ще му се наложи да яде буламачите ми — отвръща Клер и ми намига, а аз волю-неволю се смея.

Неделя, 31 декември 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

(7:25 часът вечерта)

Клер : Ще правим купон! В началото Хенри като че ли не искаше, но сега направо се радва. Седи на кухненската маса и показва на Алба как да изрязва цветчета от моркови и репички. Признавам си, че не постъпих съвсем честно: предложих го пред Алба, тя се въодушеви страшно и на него сърце не му даде да я разочарова.

— Ще бъде страхотно, Хенри. Ще поканим всички, които познаваме.

— Всички до последния? — усмихва се той.

— Всички, които са ни приятни — поправям се.

И така, вече дни наред аз чистя, а Хенри и Алба правят курабийки (макар че половината тесто отива в устата на Алба, ако не я държим под око). Вчера ходихме с Шарис на пазар и накупихме какви ли не вкуснотии, всички възможни зеленчуци и бира, и вино, и шампанско, шарени клечици за ордьоври и салфетки, на които със златно пише „Честита Нова година“, и мукавени чинии към тях, и един бог знае какво още. Сега цялата къща мирише на кюфтета и на коледното дърво, което бързо умира в хола. Тук е и Алиша, която мие чашите за вино.

Хенри извръща очи нагоре към мен и казва:

— Ей, Клер, шоуто ще започне скоро. Върви да си вземеш душ.

Поглеждам си часовника и виждам, че да, наистина е време.

Под душа, измиване на косата, подсушаване на косата, бельо и сутиен, чорапи и черна копринена официална рокля, обувки на високи токове и мъничко парфюм, и червило, и един последен поглед в огледалото (изглеждам стресната), и обратно в кухнята, където, колкото и да е странно, Алба е все така непорочна в роклята от синьо кадифе, а Хенри и досега е облечен в опърпаната фланелена риза и износените джинси.

— Няма ли да се преоблечеш?

— О, да… Разбира се. Ще ми помогнеш, нали?

Откарвам го с количката в спалнята.

— Какво ще сложиш?

Тършувам из чекмеджетата за бельо и чорапи.

— Все едно. Ти избери. — Хенри се пресяга и затваря вратата на спалнята. — Ела насам.

Спирам да ровя из гардероба и поглеждам Хенри. Той слага спирачката на инвалидната количка и се прехвърля на леглото.

— Няма време — предупреждавам аз.