Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Именно, няма. Затова дай да не го губим в приказки.

Гласът му е тих и властен. Аз пускам райбера на вратата.

— Знаеш ли, току-що се облякох…

— Шшшт.

Той протяга към мен ръце и аз се подчинявам, сядам до него и най-неочаквано в съзнанието ми изникват думите „за последен път“.

(8:05 часът вечерта)

Хенри : На вратата се звъни точно когато си завързвам вратовръзката. Клер пита притеснена:

— Добре ли изглеждам?

Изглежда добре, поруменяла и миловидна е, и аз й го казвам. Изскачаме от спалнята, а Алба се завтича да отвори и крещи:

— Дядо! Дядо! Кими!

Баща ми изтръсква снега от ботушите си и се навежда да я прегърне. Клер го целува по двете бузи. Татко я възнаграждава с якето си. Алба отмъква Кими да й показва коледното дърво още преди тя да си е свалила палтото.

— Здрасти, Хенри — поздравява усмихнат татко и се надвесва над мен, и внезапно ми хрумва: тази вечер животът ми ще блесне като на филм пред очите ми.

Поканили сме всички, на които държим: татко, Кими, Алиша, Гомес, Шарис, Филип, Марк и Шарън с децата, баба, Бен, Хелън, Рут, Кендрик и Нанси с децата, Роберто, Катрин, Изабел, Мат, Амилия, приятели художници на Клер, мои приятели от библиотекарския институт, родители на приятелчета на Алба, агентката на Клер, дори Силия Атли — по настояване на Клер… Липсват единствено хора, който са били възпрепятствани от непреодолими обстоятелства: майка ми, Лусил, Ингрид… О, боже. Помогни ми.

(8:20 часът вечерта)

Клер : Гомес и Шарис връхлитат като камикадзета, тръгнали да отвличат самолет.

— Ей, Библиотекарче, бива ли да си такъв мързел, никога ли не си ринеш снега по тротоара отпред?

Хенри се шляпва по челото.

— Знаех си аз, че съм забравил нещо.

Гомес стоварва върху коленете му цял найлонов плик, пълен с компактдискове, и излиза да почисти тротоарите. Шарис се смее и идва с мен в кухнята. Вади огромна бутилка руска водка и я пъха в хладилника. Чувам как, докато върви с греблото отстрани на къщата, Гомес си тананика „Нека сняг се сипе“.

— Къде са децата? — питам аз Шарис.

— Експедирахме ги при майка ми. Нова година е, решихме, че с баба им ще им бъде по-интересно. Пък и искаме да се борим насаме с махмурлука, нали се сещаш?

Всъщност изобщо не се бях сетила — не съм се напивала още от времето, преди да зачена Алба. Алба се втурва в кухнята и Шарис я прегръща възторжено.

— Ей, малката! Носим ти коледен подарък!

Алба ме поглежда.

— Иди да го отвориш.

Вътре има мъничък несесер за маникюр и към него лак за нокти. Алба го зяпа благоговейно с отворена уста. Побутвам я и тя се сеща:

— Благодаря ти, лельо Шарис.

— За нищо, Алба.

— Иди да го покажеш на татко — казвам й аз и тя се завтича към хола.

Надзъртам в коридора и виждам как Алба ръкомаха развълнувано, а Хенри й показва ноктите си, сякаш се чуди дали да не си направи ноктопластика.

— Алба ще си умре от щастие — казвам на Шарис.

Тя се усмихва.

— Като малка и аз умирах за такива джунджурийки. Бях си наумила, когато порасна, да стана козметичка или фризьорка.

Аз се смея.

— Но не успя да се вредиш и затова стана художничка.

— Запознах се с Гомес и проумях, че никой не е свалил от власт буржоазната капиталистическа женомразка корпоративна система, като й е правил студено къдрене.

— Е, не че сме я поставили на колене, като й продаваме изкуство.

— Говори само за себе си, драга. Ти просто си пристрастена към красотата, затова.

— Така си е, признавам си най-чистосърдечно. — Отиваме в трапезарията и Шарис се заема да пълни чинията си. — Е, върху какво работиш сега? — питам я аз.

— Върху компютърните вируси като изкуство.

— Ооо! — О, не. — Не е ли противозаконно?

— Не. Аз само им правя дизайна, после рисувам html върху платно, после правя изложба. Не ги пускам в обръщение.

— Но някой би могъл да го направи.

— Разбира се — усмихва се дяволито Шарис. — И се надявам да се намери такъв. Гомес гледа презрително на малките ми рисунчици, но някои от тях могат да разкажат играта на Световната банка, Бил Гейтс и онези копелдаци, които произвеждат банкомати.

— Е, успех! Кога е изложбата?

— През май. Ще ти пратя покана.

— Щом я получа, ще обърна активите ни в злато и ще го вложа в бутилирана вода.

Шарис се смее. Идват Катрин и Амилия, ние прекратяваме разговора за „Чрез изкуство към световна анархия“ и започваме да се прехласваме по официалните си тоалети.

(8:50 часът вечерта)

Хенри : Къщата е пълна с най-скъпите ни хора, някои от които не съм виждал още от времето, преди да ме оперират. Агентката на Клер — Лия Джейкъбс, е тактична и мила, но на мен ми е трудно да издържа на съжалението в погледа й. Силия ме изненадва, като идва право при мен и ми протяга ръка. Аз я поемам, а тя казва: