Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Здравей, малкото ми — казва Хенри.

Алба идва при него и се увесва отстрани на инвалидната количка.

— Добро утроооо — отвръща.

— Всъщност още не е утро — обяснявам й аз. — Още е нощ.

— А вие защо сте станали, щом е нощ? — подсмърча Алба. — Правите кафе, значи е сутрин.

— О, това е отколешна заблуда, че кафето се равнява на сутрин — намесва се Хенри. — В логиката ти има пропуски, приятелко.

— Какво? — възкликва Алба.

Не обича да греши за каквото и да било.

— В изводите си се основаваш на погрешни данни, иначе казано, забравяш, че майка ти и баща ти са заклети кафеманиаци и е напълно възможно да сме станали посред нощ само за да сръбнем по ЕДНО КАФЕЕЕ.

Той реве като чудовище, може би като кафеманиак.

— И аз искам кафе — заявява Алба. — Аз съм кафеманиачка — ревва и тя на Хенри.

Но той я сграбчва, вдига я във въздуха и пак я връща на земята. Алба заобикаля тичешком масата и ме прегръща през раменете.

— Реви и ти! — крещи ми тя в ухото.

Ставам от стола й я прегръщам. Сега тя е много тежка.

— Ти реви.

Пренасям я по коридора в детската стая и я мятам на леглото й, където тя се смее и пищи. Часовникът върху нощното шкафче показва 4:16 след полунощ.

— Ето, виж — соча й аз. — Много е рано, за да ставаш.

След задължителното суетене Алба отново си ляга, а аз се връщам в кухнята. Хенри е успял някак да сипе и на двамата кафе. Сядам. Тук е студено.

— Клер.

— Ммм?

— Когато умра… — Хенри млъква, извръща поглед, поема си въздух, започва отначало. — Подреждам всичко, всички документи, завещанието и писмата до някои хора, разни неща за Алба, всичко е в бюрото ми.

Нямам сили да кажа нищо. Хенри ме гледа.

— Кога? — питам го. Хенри клати глава. — Месеци? Седмици? Дни?

— Не знам, Клер.

Знае, и още как, знам, че знае.

— Погледнал си страницата с некролозите във вестника, нали? — питам го.

Хенри се двоуми, после кима. Отварям уста да попитам още веднъж, после ме дострашава.

Петък, 24 декември 2006 година

(Хенри е на 43 години, Клер — на 35)

Хенри : Будя се рано, толкова рано, че в почти предизгревната светлина спалнята е синя. Лежа в леглото и слушам дълбокото дишане на Клер, слушам как от време на време по Линкълн Авеню профучава кола, как гарваните си подвикват и парното пука. Краката ме болят. Облягам се на възглавниците и намирам върху нощното шкафче шишенцето викодин. Глътвам два, пия ги с изветряла кола.

Пак се пъхам под завивките и се обръщам на моята си страна. Клер спи по лице и е хванала главата си с ръце, сякаш за да се защити. Косата й е скрита под одеялата. Заобиколена от косата, Клер изглежда по-малка. Напомня ми на самата себе си като момиченце, когато е спяла с присъщата й детска непринуденост. Опитвам се да си спомня дали съм я виждал как спи като малка. Давам си сметка, че това не се е случвало никога. В съзнанието ми всъщност изниква Алба. Светлината се променя. Клер се размърдва, обръща се към мен, на своята страна. Изучавам лицето й. В ъгълчетата на очите й и около устата вече има едва забележими бръчки, намек за това какво ще стане лицето на Клер на средна възраст. Никога няма да видя това нейно лице, за което съжалявам горчиво, лицето, с което Клер ще продължи без мен, което никога няма да бъде целунато от мен, което ще принадлежи на свят, непознат за мен, освен като спомен за Клер, най-сетне преотстъпен на миналото свършено време.

Днес се навършват трийсет и седем години от смъртта на майка ми. Мислел съм за нея, копнял съм всеки ден от тези трийсет и седем години, а баща ми е мислел почти без прекъсване за мама. Ако ревностната памет можеше да възкресява от мъртвите, мама щеше да бъде нашата Евридика, щеше да възкръсне като Лазар от упоритата смърт и да ни утеши. Ала цялата ни скръб не добави и миг към живота й, нито едно туптене в повече на сърцето й, нито глътка въздух повече. Единственото, което моята потребност можеше да стори, бе да ме отведе при нея. Какво ще има Клер, когато си отида? Как да я оставя?

Чувам как Алба говори в леглото си.

— Ей! — казва Алба. — Ей, Теди! Шшшт, хайде, спи сега. — Тишина. — Татко! — Наблюдавам Клер, за да видя дали ще се събуди. Тя продължава да спи. — Татко!

Аз се обръщам предпазливо, измъквам се внимателно изпод завивките, свличам се някак на пода. Изпълзявам от спалнята и по коридора отивам в стаята на Алба. Тя се смее, когато ме вижда. Аз издавам звук като ръмжене и Алба ме милва по главата, все едно съм куче. Седи в леглото, насред всички плюшени играчки, които има.