Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Браво на теб. А сега зелените чушки: прокарваш ножа ето така, после издърпваш дръжката…

Правим марината, песто, лазаня. Друг ден приготвяме шоколадови таралежки, ореховки, крем брюле. Алба е на седмото небе.

— Още десерт — моли тя.

Пържим яйца на очи и сьомга, правим пица от начало до край. Трябва да призная, че си е забавно. Но първата вечер, когато приготвям вечерята сама, изпадам в ужас. Стоя в кухнята, заобиколена от тигани и тенджери, аспержите са загорели и аз се паря, докато вадя рибата от фурната. Слагам всичко по чиниите и го отнасям в трапезарията, където Хенри и Алба си седят по местата. Хенри се усмихва насърчително. Аз също сядам, Хенри вдига във въздуха чашата с мляко:

— За новата готвачка!

Алба се чука с него и започваме да ядем. Гледам крадешком Хенри, който се храни. Аз също се храня, виждам, че всичко е вкусно.

— Хубаво е, мамо! — казва Алба и Хенри кима.

— Страхотно е, Клер — съгласява се той, двамата се гледаме вторачено и аз си мисля: „Не ме оставяй.“

Понеделник, 18 декември 2006 година — неделя, 2 януари 1994 година

(Хенри е на 43 години)

Хенри : Будя се посред нощ, хиляди насекоми с остри като бръснач зъби ми ръфат краката и аз започвам да падам още преди да съм изтръскал от шишенцето един викодин. Превивам се о две и се озовавам на под, но не на нашия под, на нечий чужд под, в някоя друга нощ. Къде ли съм? От болката всичко трепти пред очите ми, но е тъмно и в миризмата има нещо, което ми напомня на? На белина. На пот. На парфюм… на познат парфюм… но това е невъзможно…

Стъпки, които се качват по стълбището, гласове, ключ, който отключва няколко ключалки („Къде да се скрия?“), вратата се отваря, аз пълзя по пода точно когато някой включва осветлението, взривило се в главата ми като фотографска светкавица, и някаква жена прошепва:

— Господи!

Аз си мисля: „Не, това просто не може да се случи“, а вратата се затваря и аз чувам как Ингрид казва:

— Тръгвай си, Силия.

Силия негодува, двете стоят от другата страна на вратата и се разправят, а аз се оглеждам отчаяно, но няма откъде да се измъкна. Това сигурно е жилището на Ингрид на Кларк Стрийт, където никога не съм ходил, но всичко тук е нейно: столът със странна форма, бъбрековидната мраморна масичка, отрупана с модни журнали, грозното жълто канапе, което на времето използвахме… оглеждам се трескаво за нещо, което да облека, но единственият текстил в тази минималистична стая е одеялото на мораво жълти карета, което изобщо не се връзва с канапето, и аз го грабвам и се омотавам с него, после се намествам на канапето, а Ингрид отваря отново вратата. Тя дълго стои, без да казва нищо, и ме гледа, аз също я гледам и единственото, което ми минава през ума, е, о, Инг, защо си причини това?

В паметта ми живее друга Ингрид — бляскав чудно хубав рус ангел, с когото се запознах през 1988 година на партито по случай Четвърти юли в „Джимбо“: Ингрид Кармайкъл беше смазваща и недосегаема, недостъпна в лъскавите си доспехи, изковани от богатство, красота и отегчение. Ингрид, която сега стои и ме гледа, е изпита, озлобена и уморена — тя стои с глава, наклонена на една страна, и ме гледа с учудване и презрение. И двамата не знаем какво да кажем. Накрая тя си съблича палтото, мята го на един от столовете и присяда в другия край на канапето. Облечена е в кожен панталон. Докато сяда, той поскърцва тихо.

— Хенри.

— Ингрид.

— Какво правиш тук?

— Не знам. Извинявай. Просто… е, знаеш как е.

Свивам рамене. Краката ме болят толкова силно, че почти ми е все едно къде съм.

— Изглеждаш ужасно.

— Ужасно ме боли.

— Странно. Мен също.

— Имам предвид физически.

— Защо?

На Ингрид й е все тая, дори да пламна направо пред очите й. Отмятам карираното одеяло и й показвам отрязаните си крака.

Тя не трепва, не простенва. Не се извръща, само ме поглежда в очите и аз виждам, че ако има някой, който да ме разбира напълно, то това е именно тя. По съвършено различни начини сме се докарали до едно и също състояние. Ингрид става и отива в друга стая, а когато се връща, държи в ръка стария несесер за шиене. Усещам прилив на надежда, която се оправдава: Ингрид сяда, вдига капачето и пак е както в доброто старо време, там вътре, до възглавничките за карфици и напръстниците, има цяла аптека.

— Какво искаш? — пита Ингрид.

— Опиати.

Тя търси в чантичката, пълна с хапове, и ми подава да си избера — виждам ултрам и си взимам два. След като ги гълтам, Ингрид ми носи чаша вода, която изпивам до дъно.