Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Първо си представям бяло, после обаче разбирам, че ми трябва друго. Отварям шкафчето с боите и оцветителите. Ултрамарин, жълта охра, наситена умбра, зелено, ализарин. Не. Ето какво ми трябва: червен железен оксид. Цветът на засъхнала кръв. Един ангел на ужаса няма да е бял или ще бъде по-бял от всяко бяло, което мога да направя. Слагам бурканчето върху плота заедно с бурканчето с оцветителя с цвят на костени въглища. Отивам при наръчите дъхави влакна, оставени в далечния ъгъл на ателието. Козо и лен: прозрачност и гъвкавост, влакно, което дрънчи като тракащи зъби, съчетано с влакно, меко като устни. Отмервам килограм козо, твърда, жилава дървесна кора, която трябва да се вари и притиска, да се чупи и стрива. Стоплям вода в огромния котел, който покрива два котлона върху печката. Когато тя кипва, пускам в нея козо и гледам как дървесната кора потъмнява и бавно попива водата. Добавям сода бикарбонат и покривам котела, включвам аспиратора. Накълцвам на малки парченца половин килограм бял лен, напълвам бъркачката с вода й се заемам да смилам лена на бяла каша. После си правя кафе, сядам на прозореца и се заглеждам през двора към къщата.

В този миг

Хенри : Майка ми седи в долния край на леглото. Не искам тя да научава за краката ми. Затварям очи и се преструвам на заспал.

— Хенри! — вика ме мама. — Знам, че си буден. Хайде, приятелю, стани и грейни.

Отварям очи. Пред мен е Кими.

— Ммм. Добро утро.

— 2:30 следобед е. Ставай от това легло.

— Не мога да стана, Кими. Нямам крака.

— Имаш инвалидна количка — казва ми тя. — Хайде, трябва да се окъпеш, трябва да се обръснеш, да се изпикаеш, миришеш на старец.

Кими става от леглото, свъсена е като буреносен облак. Отмята завивките и аз лежа като необелена скарида, студен и отпуснат в следобедното слънце. Кими ме насилва да седна в инвалидната количка и ме затиква до вратата на банята, но тя е прекалено тясна и не можем да минем с количката през нея.

— Добре — казва Кими, застанала пред мен с ръце на хълбоците. — Как ще го направим? А?

— Не знам, Кими. Аз съм сакат човек, нищо не разбирам.

Кими ме гледа, сякаш съм на осем години и съм казал пред нея „мамка му“ (тогава не знаех какво означава това, само знаех, че е забранено). Навежда се и разкопчава горнището на пижамата ми.

— Затова пък имам ръце — заявявам и разкопчавам сам последните копчета.

Оправна и нацупена, Кими се обръща кръгом, пуска крановете, проверява дали водата е достатъчно топла, запушва ваната. Бърка в шкафчето с огледалото, вади самобръсначката ми, сапун за бръснене, четка за коса. Аз не знам как да стана от инвалидната количка. Решавам да опитам да се плъзна от седалката, измествам задните си части напред, извивам гърба си на дъга и се свличам на пода. Докато падам, си изкълчвам лявото рамо и си удрям задника, но не е болка за умиране. Физиотерапевтката в болницата, млада жена на име Пени Федъруайт, която постоянно ме насърчаваше, ми е показвала най-различни начини да сядам и да ставам от количката, но всички те бяха свързани с обстоятелства, когато трябва да се прехвърля от леглото на количката или обратно. Сега аз седя на пода в банята и ваната се извисява над мен като белите зъбери на Дувър. Поглеждам към осемдесет и две годишната Кими и си давам сметка, че тук трябва да се оправям сам. Тя също ме поглежда и в този неин поглед се чете единствено съжаление. Мисля си: „Мамка му, трябва да го направя някак, не мога да допусна Кими да ме гледа така“. Смъквам долнището на пижамата и се заемам да размотавам бинтовете върху превръзките на краката ми. Кими си гледа зъбите в огледалото. Пресягам се, бръквам във ваната и проверявам колко топла е водата вътре.

— Ако пуснеш подправки, можеш да ме свариш за вечеря.

— Много топла ли е? — пита Кими.

— Да.

Кими я разхлажда и излиза от банята, като изтиква от вратата количката. Махам предпазливо превръзката от десния си крак. Кожата под бинтовете е бледа и студена. Слагам ръка върху прегънатата част, плътта, която омекотява като възглавничка костта. Преди малко съм глътнал един викодин. Питам се дали, ако взема още един, Клер ще забележи. Шишенцето сигурно е там, горе, в шкафчето с огледалото. Кими се връща с един от кухненските столове. Слага го с трясък до мен. Махам превръзката и от другия крак.

— Добре се е справила — отбелязва Кими.

— Кой, доктор Мъри ли? Да, сега е много по-добре, много по-аеродинамично.

Кими се смее. Пращам я да донесе от кухнята няколко телефонни указателя. След като тя ги накамарява до стола, аз се надигам и сядам върху тях. После се прехвърлям на стола и се претъркулвам или по-скоро падам във ваната. От нея на плочките се плисва огромна вълна от вода. Аз съм във ваната. Алилуя. Кими спира кранчетата и си подсушава с хавлиена кърпа краката. Аз се потапям.