Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Трябва да повишим телесната му температура — обяснява тя. — После ще видим.

По-късно

— Как е възможно да премръзне през септември? — учудва се стажантката и ме гледа.

— Не знам — отговарям аз. — Питайте него.

По-късно

Сутрин е. Ние с Шарис сме в кафенето на болницата. Тя яде шоколадов пудинг. Хенри спи горе в стаята си. Наглежда го Кими. Аз имам в чинията си две препечени филии, размекнати от маслото и недокоснати. Някой сяда до Шарис, виждам, че е Кендрик.

— Добра новина — оповестява той. — Вътрешната му температура не е паднала дотолкова, че да има увреждания на мозъка.

Не мога да кажа нищо. „Слава богу“, е единственото, което ми минава през ума.

— Е, хайде, ще намина пак, след като приключа в „Сейнт Люк“ — допълва Кендрик и става.

— Благодаря ти, Дейвид — казвам аз, а той се усмихва и си тръгва.

По-късно

Доктор Мъри влиза заедно с медицинска сестра индийка, на чиято престилка пише, че се казва Сю. Сю носи голям леген, термометър и кофа. Каквото и да предстои да се случва, то не е свързано с високите технологии.

— Добро утро, господин и госпожо Детамбъл. Ще стоплим краката ви, господин Детамбъл.

Сю оставя легена на пода и без да казва нищо, изчезва в банята. Тече вода. Доктор Мъри е много едра и има прекрасна прическа като пчелин, каквато отива само на някои много внушителни и красиви негърки. Огромното й туловище завършва под бялата престилка с два съвършени крака, обути в ниски обувки от алигаторска кожа. Тя вади от джоба си спринцовка и ампула, чието съдържание издърпва със спринцовката.

— Това какво е? — питам аз.

— Морфин. Ще боли. Ходилата му са премръзнали.

Доктор Мъри поема внимателно ръката на Хенри и той я протяга безмълвно, сякаш тя я е спечелила на покер. Лекарката пипа нежно. Иглата се плъзга в плътта и доктор Мъри натиска буталото — след миг Хенри стене признателно. Доктор Мъри маха от краката му студените компреси, точно когато Сю се появява с гореща вода. Тя я оставя на пода до леглото. Доктор Мъри смъква леглото — да е по-ниско, и двете жени слагат Хенри да седне. Сю мери температурата на водата. Излива я в легена и потапя вътре ходилата на Хенри. Той пъшка от болка.

— Незасегнатата тъкан ще стане яркочервена. Ако не е като варен омар, лоша работа.

Гледам как ходилата на Хенри плават из жълтия пластмасов леген. Те са бели като сняг, бели като мрамор, бели като титан, бели като хартия, бели като хляб, бели като чаршафи, бели като всичко бяло. Сю сменя водата, след като тя изстива от вледенените ходила на Хенри. Термометърът показва четирийсет и два градуса. След пет минути градусите са вече трийсет и три и Сю сменя отново водата. Ходилата на Хенри изскачат отгоре като мъртви риби. По бузите му се стичат сълзи, които изчезват под брадичката. Аз му бърша лицето. Галя го по главата. Следя дали ходилата му ще станат яркочервени. Все едно чакам да се прояви снимка и наблюдавам как образът в легенчето с химикали лека-полека посивява и става черен. При глезените и на двата крака се появява огненочервено. То плъзва на петна по лявата пета и накрая и някои от пръстите почервеняват колебливо. Дясното ходило си остава вироглаво бяло. Кракът до кокалчето на палеца става сякаш от немай-къде розов, но толкова. След един час доктор Мъри и Сю подсушават внимателно ходилата на Хенри и Сю пъха между пръстите му памучета. Слагат го да легне и над ходилата му опъват рамка, така че да не ги докосва нищо.

На следващата нощ

Много късно през нощта е, аз седя до леглото на Хенри в болница „Мърси“ и го гледам как спи. Гомес седи на стол от другата страна на леглото и също е заспал. Той спи с отметната назад глава и отворена уста, от време на време похърква и обръща глава.

Хенри е притихнал и мълчи. Системата писука. В долния край на леглото има нещо като палатка, която повдига одеялата там, където би трябвало да са ходилата на Хенри, но сега ходилата му не са там. След премръзването от тях не е останало нищо. Сутринта му ампутираха и двата крака до над глезените. Не мога да си представя, опитвам се да не си представям какво е под одеялата. Превързаните ръце на Хенри са отпуснати над одеялата и аз го хващам за дланта, усещам колко студена и суха е тя, как пулсът тупти в китката, колко осезаема е дланта на Хенри в моята длан. След операцията доктор Мъри ме попита какво искам да направят с ходилата на Хенри. За мен правилният отговор е: „Прикачете ги отново“, но аз само свивам рамене и извръщам поглед.