Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

В стаята влиза медицинска сестра, която ми се усмихва и бие инжекция на Хенри. След няколко минути той въздиша: лекарството е обгърнало мозъка му и той извръща лице към мен. Очите му се отварят съвсем лекичко, после Хенри заспива отново.

Искам да се помоля, но не се сещам за нито една молитва, единственото, което се върти в главата ми, е: „Ринги-ринги, рае, наш петел играе.“ О, боже, недей, не ми причинявай това. „Чужд петел го гони за кило бонбони.“ Не. Не си спомням нищо. „Envoyez chercher le médecin. Qu’avez-vous? Il faudra aller à l’hôpital. Je me suis coupé assez fortement. Otez le bandage et laissez-moi voir. Oui, c’est une coupure profonde 135.“

Не знам колко е часът. Навън се развиделява. Отново оставям ръката на Хенри върху одеялото. Той я слага на гърдите си, сякаш се защитава.

Гомес се прозява, протяга се и пука с кокалчетата на пръстите си.

— Добро утро, коте — казва, после става от стола и отива сънено в банята.

Чувам го как пикае, а Хенри отваря очи.

— Къде съм?

— В „Мърси“. 27 септември 2006 година.

Хенри гледа тавана. После се надига бавно, обляга се на възглавниците и гледа долния край на леглото. Навежда се напред, бръква под одеялото. Аз затварям очи.

Хенри започва да пищи.

Вторник, 17 октомври 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер : Преди седмица изписаха Хенри от болницата. Той прекарва дните, свит в леглото, с лице към прозореца, и ту се буди, ту отново се унася от морфина. Опитвам се да му дам да хапне супа, препечена филия, макарони със сирене, но той не яде много. Освен това не говори много. Алба се навърта около него и си мълчи, иска да му угоди, да донесе на тате портокал, вестник, плюшеното си мече Теди, но Хенри само се усмихва разсеяно и малката купчинка дарове си стои непокътната върху нощното шкафче. Веднъж на ден идва оправна медицинска сестра на име Соня Браун, която сменя превръзките и дава напътствия, но веднага щом тя изчезне с червения си фолксваген костенурка, Хенри отново се затваря в себе си като в пустеещ парцел. Помагам му да използва подлогата. Карам го да си сменя пижамите. Питам го как се чувства, има ли нужда от нещо, а той или отговаря мъгляво, или изобщо не отговаря. Макар да е тук, пред мен, Хенри е изчезнал.

Минавам по коридора пред спалнята с кош пране в ръцете и виждам през открехнатата врата, че Алба стои до Хенри, а той се е свил на леглото. Спирам и я гледам. Тя е застинала с ръце, отпуснати отстрани, с черни плитки, полюшващи се на гърба й, със синьо поло, обезформено, докато го е обличала. Стаята е окъпана в утринна светлина, която е оцветила всичко в жълто.

— Татко! — казва тихо Алба.

Хенри не отговаря. Тя опитва отново, този път по-силно. Хенри я поглежда и се обръща към нея. Алба сяда на леглото. Хенри е затворил очи.

— Татко!

— Хмм?

— Умираш ли?

Хенри отваря очи и ги насочва към Алба.

— Не.

— Алба каза, че си умрял.

— Това е в бъдещето, Алба. Засега не съм умрял. Кажи на Алба да не ти говори такива неща.

Хенри прокарва длан по брадата, която му е порасла, откакто сме излезли от болницата. Алба седи с ръце, отпуснати в скута й, и с плътно долепени колене.

— Сега през цялото ли време ще лежиш в леглото?

Хенри се притегля нагоре и се обляга на таблата.

— Може би.

Търси в чекмеджето на нощното шкафче лекарствата за болка, но те са в банята.

— Защо?

— Защото се чувствам отвратително, чу ли?

Алба се дърпа от Хенри, става от леглото.

— Чух! — казва тя, отваря вратата и почти се блъска в мен, и се стряска, и после, без да казва нищо, обвива ръце около кръста ми, а аз я гушвам, макар че вече е тежка.

Отнасям я в детската стая и двете сядаме заедно на люлеещия се стол, и се люлеем. Алба е сгушила до врата ми топло личице. Какво мога да ти кажа, Алба? Какво?

Сряда и четвъртък, 18 и 19 октомври, и четвъртък, 26 октомври 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер : Стоя в ателието с кълбо арматурно желязо и купчинка рисунки. Разчистила съм голямата работна маса, рисунките са старателно набодени по стената. Сега стоя и се опитвам да си представя фигурата. Искам да я видя триизмерна. В естествена големина. Срязвам пръчка желязо и тя отскача от огромното кълбо, започвам да оформям туловището. Нагъвам желязната пръчка, за да се получат рамене, гръден кош и после тазобедрена кост. Дали да откроя ръцете и краката? Дали да правя ходила? Заемам се с главата и чак тогава разбирам, че не искам всичко това. Напъхвам го под масата и започвам отначало с повече желязо.

Като ангел. „Всеки ангел вдъхва ужас. И въпреки това, уви, ви призовавам вас, почти смъртоносни птици на душата…“ Искам да му дам само крилете. Рисувам във въздуха с тънкия метал, нагъвам го и го сплитам, меря с ръце, за да видя докъде ще стигнат разперените криле, повтарям всичко отново, но като огледален образ — за второто крило, сравнявам симетрията, все едно подстригвам Алба, меря на око, с усет определям тежестта, формите. Съединявам крилете, после се покатервам на стълбата и ги окачвам на тавана. Те се реят, очертани на фона на въздуха, на равнището на гърдите ми, широки са към два и половина метра, изящни и безполезни са.