Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Целуни ме — казва Клер и аз се обръщам, и в тъмнината се реят бяло лице и тъмни устни, и аз се потапям.

Летя, получил съм избавление: битието преизпълва сърцето ми.

Октомври — ноември 2006 година

(Хенри е на 43 години)

Хенри : Сънувам, че съм в „Нюбъри“ и чета лекция на студенти от Колумбийския колеж. Показвам им старопечатни издания. Книги на Гутенберг, „Шахматът, правила“ на Какстън и „Евсевий“ на Йенсен. Лекцията върви добре, те ми задават интересни въпроси. Ровя из количката, търся ценната книга, която току-що съм открил в хранилището и за която не съм и подозирал, че е там. Тя е в тежка червена кутия. Заглавие няма, само библиотечен номер: „Ф-3Х-983 Д-453“, отпечатан със златно под емблемата на „Нюбъри“. Слагам кутията върху масата и вадя подложките. Отварям кутията и какво да видя — ходилата ми, розови и съвършени. Те са изненадващо тежки. Докато ги слагам на подложките, всички пръсти мърдат, за да кажат „здрасти“, за да ми покажат, че още могат да го правят. Започвам да говоря за тях и да обяснявам как са свързани с венецианското печатарство от петнайсети век. Студентите си записват. Една от тях, хубава блондинка в лъскаво, осеяно с пайети потниче, сочи ходилата ми и възкликва: „Вижте, целите са бели!“ И това си е самата истина, кожата е станала мъртвешки бяла, ходилата са безжизнени и разложени. Тъжно си напомням утре рано сутринта да ги занеса в отдел „Реставрация“.

В съня си тичам. Всичко е чудесно. Тичам покрай езерото, от плажа на Оук Стрийт се отправям на север. Усещам как сърцето ми бие, как белите ми дробове се разширяват плавно, после се стесняват. Движа се все напред. Какво облекчение, мисля си. Беше ме страх, че няма да тичам никога отново, а ето, тичам си. Страхотно е.

Но нещата се променят към по-лошо. От тялото ми започват да се откачат едни или други части. Първа пада лявата ми ръка. Спирам и я вдигам от пясъка, и я чистя, и я връщам на мястото й, тя обаче не е закачена много добре и само след петстотин-шестстотин метра отново пада. Затова я държа в другата си ръка с мисълта, че щом се прибера, може би ще успея да я закрепя по-здраво. После обаче пада и другата ми ръка и аз вече нямам ръце, нямам с какво да събирам ръцете, които съм изгубил. Затова продължавам да тичам. Не е чак толкова неприятно, не ме боли. Не след дълго усещам, че членът ми се е откачил и е паднал в левия крачол на анцуга, където се мята и ме дразни, хванат като в капан от ластика долу. Аз обаче не мога да сторя нищо, затова не му обръщам внимание. После усещам, че ходилата ми са натрошени вътре в маратонките, след това те се отчупват от глезените и аз падам по лице на пътеката. Знам, че ако остана там, другите, излезли да потичат, ще ме стъпчат, затова започвам да се търкалям. Търкалям се, докато се дотърколвам до езерото, където вълните ме повличат, и се събуждам запъхтян.

Сънувам, че съм в балет. Аз съм звездата, намирам се в гримьорната и Барбара, гардеробиерката на мама, ме омотава в розов тюл. Барбара си е дръпната, ето защо, макар че краката ме болят ужасно, аз не роптая, когато тя пъха чуканите в дълги палци от розов сатен. Щом приключва, ставам със залитане от стола и се разплаквам.

— Не се дръж като мухльо — казва Барбара, после обаче се смилява и ми бие морфин.

На вратата на гримьорната се появява чичо Иш и ние бързаме по някакви безкрайни коридори. Знам, че краката ме болят, макар че не ги виждам и не ги чувствам. Най-неочаквано виждам, че сме зад кулисите и че балетът е „Лешникотрошачката“, а аз ще танцувам една от захарните фигурки. Кой знае защо, от това се вкисвам ужасно. Не съм го очаквал. Някой обаче ме побутва леко и аз излизам на сцената. И танцувам. Заслепен съм от прожекторите, танцувам, без да мисля, без да знам стъпките, в екстаза на болката. Накрая падам на колене и ридая, а публиката става на крака и ръкопляска.

Петък, 3 ноември 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри на 43)

Клер : Хенри държи глава кромид лук, гледа ме сериозно и казва:

— Това… е кромид лук.

Аз кимам.

— Да. Чела съм за него.

Хенри вдига вежди.

— Прекрасно. И така, лукът се бели с остър нож. Слагаш гореспоменатия лук върху дъската и срязваш двата края, ето така. После белиш лука, ето така. Разрязваш го на половина. Ако ще пържиш лучени кръгчета, го режеш цял, ако ще готвиш супа или сос за спагети, го кълцаш ето така…

Хенри е решил да ме научи да готвя. Всички плотове и шкафчета в кухнята са му високи, той не ги достига с инвалидната количка. Седим на кухненската маса, заобиколени от купи, ножове и буркани доматен сос. Хенри побутва през масата към мен дъската за рязане и ножа, аз ставам от стола и плахо режа главата лук. Хенри ме наблюдава търпеливо.