Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

По-късно

Клер : След като козото се е варило няколко часа, аз го изцеждам и то също отива в бъркачката. Колкото по-дълго стои там, толкова по-ситно ще стане и ще заприлича на кост. След четири часа добавям лепило, глина, оцветител. Бежовата каша внезапно става наситено, тъмно пръстеночервена. Изцеждам я в кофи и я изсипвам в чакащия котел. Когато се връщам в къщата, Кими готви в кухнята задушена риба тон, от онази с пържените картофи отгоре.

— Как мина? — питам я.

— Наистина добре. Той е в хола.

От банята към кухнята води следа от мокри стъпки с размерите на ходилата на Кими. Хенри спи на канапето с книга, отворена върху гърдите му. „Измислици“ на Борхес. Хенри е обръснат, аз се надвесвам и си поемам въздух — той мирише на свежо, влажната му коса стърчи във всички посоки. Алба говори в стаята си на плюшеното мече Теди. За миг имам чувството, че този път аз пътешествам във времето, сякаш това е миг от преди, после обаче оставям очите си да се плъзнат надолу по тялото на Хенри до плоското място в края на одеялото и знам, че съм тук и сега, в настоящето.

На другата сутрин вали дъжд. Отварям вратата на ателието и телените криле ме чакат, реят се в сивата утринна светлина. Включвам радиото, Шопен, етюди, които се плискат като вълни по пясък. Нахлузвам гумените ботуши, слагам си ластична панделка, та косата ми да не пада в кашата, и гумена престилка. Измивам с маркуча любимия си калъп и рамка от тиково дърво и месинг, отхлупвам котела, разстилам парчето филц, върху което ще слагам хартията. Бръквам в котела и разклащам тъмночервената каша, за да смеся влакното и водата. Всичко капе. Потапям калъпа и рамката в котела и внимателно ги вадя и изравнявам. Слагам ги в края на котела, водата се оттича и оставя на повърхността слой влакна, аз махам рамката и притискам калъпа към парчето филц, като го разклащам леко, а след като го вдигам, върху филца остава хартията, нежна и лъскава. Покривам я с друго парче филц, подсушавам я и отново: потапям калъпа и рамката, вадя ги, отцеждам ги, подсушавам ги. Унасям се от повторението, а музиката на пианото се рее над водата, която се плиска и капе, и над дъжда. След това слагам топчето хартия в хидравличната преса. После се връщам в къщата и изяждам един сандвич с шунка. Хенри чете. Алба е на училище.

След обяда заставам пред крилете с топчето току-що изработена хартия. Ще покрия скелета с хартиена ципа. Хартията е влажна и тъмна, още малко, и ще се скъса, но полепва като кожа по очертаните от телта форми. Усуквам хартията на сухожилия, на въжета, които се гънат и се сплитат. Сега крилете са прилепови криле, телта изпъква под опънатата хартиена повърхност. Изсушавам хартията, която още не съм използвала, като я нагрявам върху стоманени плочи. После започвам да я разкъсвам на ивици, на пера. След като крилете изсъхнат, ще пришия едно по едно перата. Започвам да оцветявам ивиците в черно, сиво и червено. Перушината на ангела на ужаса, на птицата на смъртта.

Седмица по-късно, вечерта

Хенри : Клер ме убеди да се облека и повика Гомес да ме пренесе през двора в ателието. То е осветено от свещи: сигурно са сто, ако не и повече, и са наслагани по масите и пода, по первазите. Гомес ме оставя на канапето и се връща в къщата. Точно в средата на тавана е закачено бяло парче плат и аз се обръщам, за да видя дали има прожектор, но прожектор няма. Клер е облечена в черна рокля и докато се движи из помещението, лицето и ръцете й се реят, бели, сякаш откъснати от тялото.

— Искаш ли кафе? — пита ме тя.

Не съм пил още от времето преди да ме приемат в болницата.

— Разбира се — отговарям аз.

Тя налива в две чаши, добавя сметана и ми носи едната. Усещам топлата чаша в ръката си като нещо познато и хубаво.

— Направила съм ти нещо — казва Клер.

— Ходила ли? Няма да ми дойдат зле.

— Криле — отвръща тя и смъква на пода парчето бял плат.

Крилете са огромни и се реят във въздуха, трептят в светлината на свещите. По-тъмни са от тъмнината, страховити са, но същевременно напомнят за копнеж, за свобода, за устрем през пространството. Чувството, че стоя здраво на собствените си две ходила, че тичам, тичам така, все едно летя. Сънищата, че се нося, че летя, сякаш земното притегляне е било отменено и сега ми позволява да се отдалеча на безопасно разстояние от земята — тези сънища се връщат в сумрачното ателие при мен. Клер също сяда на канапето. Усещам, че ме гледа. Крилете са притихнали, краищата им са наръбени. Аз не мога да говоря. „Siehe, ich lebe. Woraus? Weder Kindheit Hoch Zukunft/ werden weniger… Überzähliges Dasein/ entspringt mir Herzen.“ („Виж, аз съм жив. От какво? Нито детството, нито бъдещето/ стават по-малки… Битието преизпълва изобилно сърцето ми.“)