Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— И така. — Тя прокарва дълги червени нокти през дългата си руса коса. — От кое време идваш?

— От декември 2006 година. Коя дата е тук?

Ингрид си поглежда часовника.

— Беше първи януари, но сега вече сме 2 януари 1994 година.

О, не. Само това не.

— Какво има? — пита Ингрид.

— А, нищо.

Днес е денят, когато Ингрид ще се самоубие. Какво да й кажа? Мога ли да я спра? Ами ако се обадя на някого?

— Виж какво, Инг, искам само да кажа…

Двоумя се. Какво мога да й кажа, без да я плаша до смърт? И какво значение има сега? Сега, когато тя е мъртва? Макар и да седи точно пред мен.

— Какво?

Плувнал съм в пот.

— Просто… бъди добра към самата себе си. Недей… В смисъл знам, че не си много щастлива…

— И кой е виновен?

Устата й с яркочервено червило е нацупена. Не й отговарям. Аз ли съм виновен? Всъщност не знам. Ингрид ме гледа така, сякаш, чака отговор. Аз извръщам очи. Поглеждам плаката на Махоли-Наги на отсрещната стена.

— Хенри! — казва Ингрид. — Защо постъпи толкова гадно с мен?

Насилвам се да я погледна отново.

— Гадно ли? Не е било нарочно.

Тя клати глава.

— Беше ти все тая дали ще живея, или ще умра.

О, Ингрид.

— Не ми е все тая. Не искам да умираш.

— Все тая ти беше. Заряза ме, изобщо не дойде в болницата.

Ингрид говори така, сякаш думите я давят.

— Вашите не искаха да идвам. Майка ти каза да не съм припарвал до теб.

— Трябваше да дойдеш.

Въздишам.

— Ингрид, твоят лекар ми каза, че не мога да ти идвам на свиждане.

— Питах и ми казаха, че изобщо не си се обаждал.

— Обаждал съм се. Казаха ми, че не искаш да разговаряш с мен и да не съм те търсел повече.

Болкоуспокояващото вече действа. Пробождащата болка в краката ми се притъпява. Пъхам длани под одеялото и ги долепвам до кожата на левия чукан, после и на десния.

— Щях да умра, а ти не дойде нито веднъж да поговорим.

— Мислех, че не искаш да разговаряш с мен. Откъде да знам?

— Ожени се, а дори не ми се обади, и покани на сватбата Силия колкото да ми правиш напук.

Смея се, не мога да се сдържа.

— Не аз, Ингрид, а Клер покани Силия. Приятелки са, и досега не проумявам защо. Вероятно защото противоположностите се привличат. При всички положения това няма нищо общо с теб.

Ингрид не казва нищо. Пребледняла е под грима. Бръква в джоба на палтото си и вади пакет цигари и запалка.

— Откога пушиш? — питам я аз.

Ингрид мразеше да пуши. Ингрид обичаше кокаин, хероин и напитки с поетични имена. Тя издърпва с два дълги нокътя цигара от пакета и я пали. Ръцете й треперят. Всмуква от дима, който се гъне между устните й.

— Е, как е животът без крака? — пита ме. — Всъщност как се докара дотук?

— Премръзнах. Припаднал съм в парка Грант през януари.

— И как се придвижваш?

— Главно с инвалидна количка.

— О! Ужас.

— Да — потвърждавам аз. — Не е приятно.

Известно време мълчим. Ингрид пита:

— Още ли си женен?

— Да.

— Деца?

— Едно. Момиче.

— О. — Ингрид се обляга, всмуква от цигарата, издишва през ноздрите тънка струйка дим. — Жалко, че нямам деца.

— Ти, Инг, никога не си искала деца.

Тя ме поглежда, но аз не мога да разчета погледа й.

— Винаги съм искала деца. Мислех, че ти не искаш, затова не съм отваряла дума за това.

— Още можеш да родиш.

Ингрид се смее.

— Така ли? Имам ли деца, Хенри? През 2006 година имам ли съпруг и къща в Уинетка, и две и половина деца?

— Не съвсем.

Намествам се на канапето. Болката е отстъпила, но онова, което е останало, е обвивката на болката, празно пространство, където би трябвало да има болка, а вместо това има очакване за болка.

— Не съвсем — имитира ме Ингрид. — Как така не съвсем? Както в „Не, Ингрид, не си съвсем бездомница.“

— Не, не си бездомница.

— Значи не съм бездомница. Добре, страхотно. — Ингрид гаси цигарата и кръстосва крака. Винаги съм харесвал краката й. Тя е обута в ботуши с високи токове. Двете със Силия явно са ходили на купон. Ингрид казва: — Изключваме крайностите: не съм жена домакиня от богаташките предградия и не съм скитница. Хайде, Хенри, насочи ме още малко.

Аз мълча. Не ми се играе на тази игра.

— Дай тогава да изброим възможностите. Я да помисля… А) аз съм стриптийзьорка в наистина лъскав клуб на Ръш Стрийт. Хм. Б) Лежа в затвора, защото съм убила с брадва Силия и съм я дала на Малкълм. Ха! Да, ах. В) Живея в Рио дел Сол заедно с мастит банкер. Какво ще кажеш за това, Хенри? Някоя от тези възможности вижда ли ти се правдоподобна?

— Кой е Малкълм?