Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Доберманът на Силия.

— Би трябвало да се досетя.

Ингрид си играе със запалката, пали я и я гаси.

— А какво ще кажеш за това: Д) Мъртва съм. — Аз трепвам. — Харесва ли ти?

— Не. Не ми харесва.

— Виж ти! На мен пък ми харесва най-много. — Ингрид се усмихва. Усмивката й не е красива. Прилича повече на гримаса. — Толкова ми харесва, че ми хрумна нещо.

Тя става от канапето, прекосява с широка крачка стаята и тръгва по коридора. Чувам я как отваря и затваря някакво чекмедже. Когато се появява отново, държи едната си ръка зад гърба. Застава пред мен и казва:

— Изненада!

После насочва към мен пистолет. Не е голям. Издължен е, черен и лъскав. Ингрид го държи при кръста си — нехайно, все едно е на коктейл. Аз се вторачвам в пистолета. Ингрид казва:

— Мога да те застрелям.

— Да. Можеш — съгласявам се.

— После мога да си тегля куршума — заявява тя.

— Това също може да се случи.

— Но случва ли се?

— Не знам, Ингрид. Трябва ти да си решиш.

— Не ме баламосвай, Хенри. Кажи ми — заповядва Ингрид.

— Добре, де. Не. Не се случва по този начин.

Опитвам се да го кажа уверено. Ингрид се хили ехидно.

— Ами ако аз искам да се случи по този начин?

— Дай ми пистолета, Ингрид.

— Ела и си го вземи.

— Ще ме застреляш ли?

Ингрид клати с усмивка глава. Смъквам се от канапето на пода, пълзя към нея, като влача карираното одеяло, от хаповете за болка съм по-бавен. Ингрид отстъпва назад, но продължава да държи пистолета, насочен към мен. Аз спирам.

— Хайде, Хенри. Добро куче! Доверчиво.

Тя маха предпазителя и прави две крачки към мен. Аз се напрягам. Ингрид е насочила дулото право към главата ми. После обаче започва да се смее и допира пистолета до слепоочието си.

— А това как ти се струва, Хенри? Това ли се случва?

— Не.

Не!

Тя се свъсва.

— Сигурен ли си, Хенри? — Мести пистолета така, че да е насочен към гърдите й. — Сега по-добре ли е? Главата или сърцето, Хенри?

Ингрид пристъпва напред. Мога да я докосна. Мога да я сграбча… тя ме изритва в гърдите и аз падам назад, пльосвам се на пода и гледам как Ингрид се надвесва над мен и ме заплюва в лицето.

— Обичаше ли ме? — пита, без да сваля очи от лицето ми.

— Да — казвам й аз.

— Лъжец — заявява Ингрид и натиска спусъка.

Понеделник, 18 декември 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер : Събуждам се посред нощ и Хенри го няма. Изпадам в паника. Сядам в леглото. В главата ми нахлуват какви ли не възможности. Може да го е блъснала кола, може да се е озовал в изоставена сграда, навън на студа… чувам звук, някой плаче. Мисля, че е Алба, Хенри може би е отишъл да провери защо Алба е разстроена, затова ставам от леглото и отивам в стаята на Алба, но Алба спи, свита на кълбо и гушнала плюшеното мече Теди, избутала е завивките от леглото. Тръгвам по коридора към звука и какво да видя: Хенри седи на пода в хола и държи с ръце главата си.

Заставам на колене до него.

— Какво има? — питам го.

Той вдига лице и на светлината на уличните лампи, процеждаща се през прозорците, виждам, че бузите му лъщят от сълзи.

— Ингрид е мъртва — казва Хенри.

Аз го прегръщам.

— Ингрид е мъртва отдавна — проронвам.

Хенри клати глава.

— Години, минути… все едно — казва той. Седим в мълчание на пода. Накрая Хенри пита: — Как мислиш, дали вече е сутрин?

— Разбира се.

Небето е още тъмно. Не пеят птици.

— Хайде да ставаме — предлага той.

Аз дотиквам инвалидната количка, помагам му да се качи на нея и го откарвам в кухнята. Нося му хавлията и Хенри я облича. Седи на кухненската маса и гледа през прозореца към заснежения заден двор. Някъде в далечината се чува как по улицата стърже снегорин. Паля лампата. Отсипвам колкото трябва кафе във филтъра, отсипвам колкото трябва вода в кафе-машината, включвам я. Вадя чаши. Отварям хладилника, но когато питам Хенри какво му се яде, той само клати глава. Сядам на кухненската маса срещу него и той ме поглежда. Очите му са зачервени и косата му стърчи в много посоки. Ръцете му са слаби, лицето му е помръкнало.

— Аз съм виновен — казва Хенри. — Ако бях там…

— Могъл ли си да я спреш? — питам.

— Не. Опитах.

— Какво тогава!

Кафе-машината издава тихи звуци като от взрив. Хенри прокарва длани през лицето си. Казва:

— Винаги съм се питал защо не е оставила бележка.

Тъкмо понечвам да попитам какво има предвид, когато забелязвам, че Алба стои на вратата на кухнята. Облечена е в розова нощница, на краката е със зелени пантофки във формата на мишки. Алба присвива очи и се прозява в ослепителната светлина в кухнята.