Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Какво ти има на ръката? — питам я аз.

Вместо да ми отговори, тя поглежда към Хенри, аз също.

— Нищо й няма — отвръща той. — Смукала си е кожата и си е направила синка.

— Какво е синка? — пита Алба.

Хенри започва да обяснява, но аз го прекъсвам.

— Защо ще слагате лейкопласт на синка?

— Не знам — казва Хенри. — Тя поиска.

Обзема ме някакво предчувствие. Наречете го шесто майчинско чувство. Отивам при Алба.

— Я да видя.

Тя притиска ръката до себе си и я държи с все сила с другата ръка.

— Не ми махай лепенката. Ще ме боли.

— Ще внимавам.

Сграбчвам решително ръката й. Алба издава хленчещ звук, но аз съм непреклонна. Разгъвам бавно ръката й, махам внимателно лейкопласта. В средата на моравото петно има малка точица от игла. Алба казва:

— Боли, не пипай.

И аз я пускам. Тя отново си лепва лейкопласта и ме гледа очаквателно.

— Алба, обади се на Кими и я покани на вечеря.

Тя се усмихва и изхвърча от ателието. След една минута задната врата на къщата се затръшва. Хенри седи на масата и се върти леко напред-назад на стола. Наблюдава ме. Чака да кажа нещо.

— Не мога да повярвам — изричам накрая. — Как можа?

— Бях длъжен — отвръща той. Гласът му е тих и спокоен. — Тя… не можех да я оставя току-така… исках да й дам шанс. Така Кендрик може да работи, да прави изследвания — за всеки случай.

Тръгвам към него, галошите й гумената ми престилка поскърцват, и се подпирам на масата. Хенри накланя глава, светлината се плисва по лицето му й аз виждам дълбоките бръчки по челото му, отстрани на устата и около очите. Отслабнал е още повече. Очите му изглеждат огромни върху лицето.

— Не съм й казал, Клер, за какво е. Ти можеш да й кажеш, когато… когато му дойде времето.

Клатя глава: не.

— Обади се на Кендрик и му кажи да спре.

— Не.

— Тогава ще го направя аз.

— Клер, недей…

— Ти, Хенри, можеш да правиш с тялото си каквото си искаш, но…

— Клер! — процежда той името ми през стиснати зъби.

— Какво?

— Вече е направено. Всичко е приключило. Кендрик каза, че не може да стори нищо повече.

— Но… — Млъквам, за да осмисля онова, което Хенри ми е съобщил току-що. — Но в такъв случай… какво ще стане?

Той клати глава.

— Не знам. Вероятно онова, което си мислехме, че може да се случи… че се случва. Но ако се случва именно това… не мога просто да изоставя Алба, без да се опитам да й помогна… о, Клер, разреши ми да го направя за нея! Може да не се получи нищо, тя може и да не го използва никога… може да й харесва да пътешества във времето, тя може никога да не се изгуби, да не е гладна, да не я задържат под стража, да не я преследват, изнасилват и бият, но я си представи, че не й харесва? Я си представи, че Алба иска да е най-обикновено момиче? Клер! О, Клер, не плачи…

Ала аз не мога да се спра, стоя и хлипам в жълтата гумена престилка и накрая Хенри се изправя и ме прегръща.

— Не че можем да имаме някакви гаранции — шепне ми той. — Просто се опитвам да й дам спасителен пояс. — Усещам през тениската ребрата му. — Разреши ми да й оставя поне това. — Аз кимам и Хенри ме целува по челото. — Благодаря ти — казва ми той и аз отново се разплаквам.

Събота, 27 октомври 1984 година

(Хенри е на 43 години, Клер — на 13)

Хенри : Сега вече знам края. А той е такъв: Призори на един есенен ден ще седя на Ливадата. Ще бъде мрачно и мразовито, аз ще бъда облечен в черно вълнено палто и ще бъда с ботуши и ръкавици. Ще бъде дата, която я няма в Списъка. Клер ще спи в топлото си голямо легло. Ще бъде на тринайсет години.

В сухия студен въздух в далечината ще изтрещи изстрел. Ловният сезон е. Някъде там мъже в яркооранжеви дрехи ще дебнат, ще чакат и ще стрелят. По-късно ще пият бира и ще ядат сандвичите, приготвени от жените им.

Вятърът ще се усили, ще забрули овощната градина, ще смъкне от дърветата безполезните листа. Задната врата на къщата в „Полска чучулига“ ще се затръшне и оттам ще се появят две мънички фигурки във флуоресцентни оранжеви дрехи и с ловджийски пушки. Те, Филип и Марк, ще тръгнат към мен и ще дойдат на Ливадата. Няма да ме видят, защото аз ще съм се сгушил във високата трева — тъмно, неподвижно петно в полето от бежово и мъртво зелено. На двайсетина метра от мен Филип и Марк ще свърнат от пътеката и ще се отправят към гората.

Ще спрат и ще се ослушат. Ще го чуят преди мен: шумолене, пукот, нещо, което се движи из тревата, нещо голямо и тромаво, нещо бяло, което се мярва за миг — може би опашка? — и това нещо ще се насочи към мен, към поляната, и Марк ще вдигне пушката, ще се прицели внимателно, ще натисне спусъка и…