Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Кой е там? — пита Кевин по-високо, отколкото е нужно.

Представям си как той стои, измъчван от махмурлук, с нездрав цвят на лицето, в мъждивата светлина на стълбището. Гласът му отскача от цимента и ехти. Кевин слиза по стълбите и застава най-долу, на около три метра от мен.

— Как влезе вътре?

Той обикаля клетката. Аз продължавам да се преструвам, че съм в безсъзнание. По-добре да не ме безпокои, и без това не мога да му обясня.

— Господи, това е Детамбъл!

Усещам, че стои и ме зяпа като невидял. Накрая се сеща за радиостанцията.

— А, сто и четири, ей, Рой! — Нечленоразделен пукот. — А, да, Рой, обажда се Кевин, можеш ли да слезеш долу на стълбището при хранилището? — Пращене. — Идвай долу! — Той изключва радиостанцията. — Господи, Детамбъл, направо не проумявам какво се опитваш да докажеш, но със сигурност успя.

Чувам го как се движи. Обувките му скърцат, той сумти тихо. След няколко минути някъде горе се отваря врата и при нас слиза Рой. Той ми е любимецът от охраната. Огромен негър, винаги с красива усмивка върху лицето. Рой е Повелителят на пропуска и аз винаги се радвам, че когато идвам на работа, ще ме посрещне страхотното му весело настроение.

— Ах! — възкликва Рой. — Какво имаме тук?

— Това е Детамбъл. Не проумявам как е проникнал вътре.

— Детамбъл ли? Божичко! Той очевидно много обича да си развява онази работа. Казвал ли съм ти как веднъж го заварих на третия етаж да се разхожда, както го е майка родила?

— Да, каза ми.

— Е, сигурно трябва да го извадим оттам.

— Той не мърда.

— Но диша. Мислиш, че е ранен ли? Дали да не повикаме линейка?

— А също пожарникарите, за да прережат метала и да го извадят.

Кевин е развълнуван. Не искам никаква пожарна и никаква линейка. Простенвам и сядам.

— Добро утро, господин Детамбъл — поздравява напевно Рой. — Подранил си.

— Съвсем малко — съгласявам се аз и придърпвам колене до брадичката си. Премръзнал съм, от стискане зъбите чак ме болят. Оглеждам Кевин и Рой, те също ме гледат. — Едва ли ще успея да ви подкупя, нали, господа?

Те се споглеждат.

— Зависи — отговаря Кевин — какво имаш предвид. Няма как да не те издадем, защото не можем да те извадим сами.

— Не, не, не съм и очаквал. — На тях очевидно им олеква. — Вижте какво. Ще ви дам по сто долара, ако направите две неща за мен. Първото е — искам да излезете и да ми донесете кафе.

Лицето на Рой грейва от патентованата усмивка на Повелителя на пропуска.

— Е, това ще ти го направя и безплатно, господин Детамбъл. Само не знам как ще го изпиеш.

— Донеси и сламка. И не го купувай от автоматите във фоайето. Излез от библиотеката и ми донеси истинско кафе. Със сметана, без захар.

— Дадено — отвръща Рой.

— А второто нещо какво е? — пита Кевин.

— Идете в отдел „Специализирани издания“ и ми донесете дрехи от бюрото, долното дясно чекмедже. Ще има и бонус, ако успеете да ги вземете, без да ви забележат.

— Фасулска работа — отвръща Кевин и аз се чудя защо не ми е бил симпатичен.

— Я да заключим стълбището — предлага Рой на Кевин, който кима и отива да го направи. Рой стои отстрани на Клетката и ме гледа със съжаление. — Та как влезе вътре?

Аз свивам рамене.

— Нямам правдоподобен отговор.

Рой се усмихва, клати глава.

— Добре, ти мисли, а аз ще отида да ти донеса кафе.

Минават двайсетина минути. Накрая чувам, че една от вратите се отключва и Кевин слиза по стълбището, следван от Мат и Роберто. Кевин среща погледа ми и вдига рамене, все едно казва: „Опитах.“ Напъхва през дупките в мрежата ризата ми и аз я обличам, а Роберто стои и ме гледа студено, с кръстосани ръце. Панталонът е доста обемист и минава известно време, докато го промушим вътре в Клетката. Мат седи на стълбите, върху лицето му се е изписало съмнение. Чувам, че вратата се отваря отново. Този път е Рой, който ми носи кафе и кифла. Той слага в кафето сламка и го оставя на пода до кифлата. Едвам откъсвам очи от него, за да погледна Роберто, който се обръща към Рой и Кевин и пита:

— Може ли да ни оставите сами?

— Ама разбира се, доктор Кале.

Мъжете от охраната се качват на първия етаж и излизат. Сега съм хванат като в капан, без обяснение, сам пред Роберто, когото уважавам много и когото съм лъгал толкова пъти. Сега мога да кажа само истината, която е по-възмутителна, от която и да е от лъжите ми.

— Е, Хенри, дай да изясним нещата — подканва той.

Хенри : Септемврийската сутрин е съвършена. Закъснявам малко за работа заради Алба (която отказваше да се облече) и заради метрото (което отказваше да дойде), но не съм ужасно закъснял, поне по моите представи. Когато минавам през пропуска, Рой го няма, там седи Марша.