Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Може би си се върнал в настоящето?

— Но може и да не съм се върнал…

Хенри е объркан, аз също. Слизаме от колата. Тук, долу, е студено. Дъхът ми се превръща в пара, която изчезва. Не смятам, че трябва да си тръгнем, но нямам никаква представа какво би могло да се е случило. Отивам при будката на охраната и надзъртам вътре през прозореца. Охрана няма. Видеомониторите показват гол цимент.

— Да му се не види! Къде ли съм отишъл? Дай да пообиколим с колата.

Пак се качваме и кръжим из обширните празни пространства, осеяни с колони, покрай знаци, напътстващи ни „Карай бавно“, „Паркингът продължава“, „Запомнете къде сте оставили автомобила си“. Хенри го няма никъде. Ние се гледаме разгромени.

— От кое време си дошъл?

— Не казах.

Докато се прибираме, мълчим. Алба спи. Хенри гледа през прозореца. На изток небето е безоблачно и розово, сега вече има повече автомобили, някои хора отиват рано на работа. Докато чакаме на светофара на Охайо Стрийт, чувам писъка на чайките. Улиците са тъмни от солта и водата. Градът е нежен, бял, замъглен от снега. Всичко е красиво. Аз сякаш се гледам отстрани, аз съм филм. На пръв поглед сме невредими, но рано или късно ще платим скъпо и прескъпо.

Четвъртък, 15 юни 2006 година

(Клер е на 35 години)

Клер : Утре е рожденият ден на Хенри. Аз съм във „Винтидж Байнъл“ и се опитвам да намеря на Хенри албум, който ще му хареса и който той още няма. Донякъде разчитах, собственикът на магазина Вон да ми помогне, защото Хенри идва тук от години. Но зад щанда стои някакво гимназистче. Облечено е в тениска с надпис „Севън Дед Арсън“ и вероятно още не е било родено, когато са правени повечето записи в магазина. Разлиствам каталога. „Секс Пистълс“, Пати Смит, „Супертрамп“, Матю Суийт. „Фиш“, „Пиксис“, „Поугс“, „Притендърс“, „Би-52“, Кейт Буш, „Бъзкокс“, „Екоу“ и „Бънимен“. „Арт ъв Нойз“. „Нейлс“. „Клаш“, „Крампс“, „Кюър“. „Телевижън“. Поспирам над непознат за мен албум на „Велвет Ъндърграунд“ и се опитвам да се сетя дали съм го виждала у нас, но след като се вглеждам, разбирам, че това просто е сборен албум на неща, които Хенри има в други албуми. „Дазлинг Килмен“, „Дед Кенедис“. Вон се появява с огромен кашон, стоварва го върху щанда и пак излиза навън. Прави го още няколко пъти, после заедно с хлапето се заема да разопакова кашоните и да трупа върху щанда дългосвирещи плочи — от време на време възкликва за едно или друго, все неща, които изобщо не съм чувала. Отивам при Вон и безмълвно разтварям на ветрило три дългосвирещи плочи.

— Здравей, Клер — поздравява ме той и се ухилва до уши. — Как е?

— Здрасти, Вон. Хенри има утре рожден ден. Помагай.

Той оглежда онова, което съм подбрала.

— Хенри вече ги има тези двете — кима Вон към „Лилипут“ и „Брийдърс“, — а това тук е пълна скръб — сочи той „Плазмейтикс“. — Но обложката си я бива, нали?

— Да. В този кашон има ли нещо, което ще му хареса?

— Не, всичко в него е от петдесетте. Починала е някаква възрастна дама. Но това може би ще ти допадне, получих го вчера.

Вон взима от рафта с новата стока компилация на „Голдън Паломинос“. В нея има две нови неща, затова я взимам. Най-неочаквано Вон отново грейва в широка усмивка.

— Имам за теб нещо наистина страхотно… пазя го за Хенри. — Той отива зад щанда и започва да търси някъде в дълбините му. — Ето!

Връчва ми дългосвиреща плоча в бяла обложка, върху която няма нищо. Вадя плочата и чета етикета: „Анет Лин Робинсън, Парижката опера, 13 май 1968 г., «Лулу».“ Гледам неразбиращо Вон.

— Да, не е от нещата, които Хенри обикновено слуша, нали? Нелегален запис на концерт, официално не съществува. Преди известно време Хенри ме помоли да следя дали няма да се появи нещо на певицата, но аз не се занимавам с такава музика, затова, след като записът ми попадна, забравих да му кажа. Но съм го слушал, наистина е прекрасен. Звукът е с чудесно качество.

— Благодаря — прошепвам аз.

— Винаги на твое разположение. Но защо Хенри държи толкова на тази певица?

— Това е майка му.

Вон вдига вежди и челото му се набръчква смешно.

— Сериозно ли? Да… той прилича на нея. Виж ти! Защо никога не ми е споменавал?

— Не говори много за нея. Тя е починала, когато е бил малък. В автомобилна катастрофа.

— О! Точно така, сещам се смътно. Е, да потърся ли още нещо?

— Не, това е достатъчно.

След като плащам на Вон, излизам и притиснала до гърдите си гласа на майката на Хенри, тръгвам във възторжено очакване по Дейвис Стрийт.