Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Чорапите.

— А, да.

Той изува и чорапите. Двамата се гледаме.

— Само се опитваш да отклониш вниманието ми — заявявам му аз.

Хенри ме милва по корема.

— Опитвам се да отклоня своето внимание. Ако успея да отклоня и твоето, това вече ще ми бъде допълнителна награда.

— Трябва да ми кажеш.

— Не, не трябва.

Той обхваща гърдите ми с ръце, прокарва палци по зърната.

— Ще си помисля най-лошото.

— Давай.

Надигам дупе и Хенри смъква джинсите и бельото ми. Яхва ме, надвесва се над мен, целува ме. „О, боже — мисля си аз, — какво ли е? Кое е най-лошото?“ Затварям очи. Спомен: Ливадата, студен ден от детството ми, аз тичам през мъртвата трева, чула съм някакъв шум, Хенри е ме е повикал по име…

— Клер! — Той хапе леко устната ми. — Къде си?

— В 1984 година.

Известно време Хенри мълчи, после казва:

— Защо?

— Според мен се случи по онова време.

— Какво се е случило по онова време?

— Нещото, за което те е страх да ми кажеш.

Хенри се претъркулва, слиза от мен и двамата лягаме един до друг.

— Разкажи ми — приканва той.

— Беше рано. Ден през зимата. Татко и Марк бяха излезли на лов. Аз се събудих, стори ми се, че ме викаш, изтичах на ливадата и вие с татко и Марк гледахте нещо, но татко ми каза да се прибирам и аз така и не видях какво.

— О!

— Върнах се по-късно през деня. На едно място тревата беше цялата в кръв.

Хенри не казва нищо. Стиска устни. Аз обвивам ръце около него, притискам го до себе си. Казвам:

— Най-лошото…

— Мълчи, Клер.

— Но…

— Шшшт!

Навън все още е златен следобед. Вътре ни е студено и сме се притиснали един до друг, за да се стоплим. Алба спи в леглото си и сънува сладолед, сънува малките, изпълнени със задоволство сънища на тригодишното дете, а една друга Алба сънува някъде в бъдещето как прегръща баща си, за да се събуди и да види… какво?

Понеделник, 7 януари 2006 година

(Клер е на 34 години, Хенри — на 42)

Клер : Потънали сме в дълбок ранноутринен зимен сън, когато звъни телефонът. Будя се рязко, със свито сърце, и виждам, че Хенри е там, до мен. Той се пресяга през мен и вдига. Аз поглеждам часовника: 4:32 часът, призори е.

— Да — казва Хенри. Слуша дълго, цяла минута. Аз вече съм съвсем будна. Върху лицето на Хенри не се чете нищо. — Добре. Стой там. Тръгваме веднага.

Той се надвесва и оставя слушалката върху вилката.

— Кой беше?

— Аз. Аз бях. Намирам се в подземния паркинг на Мънро Стрийт, без дрехи, а е петнайсет градуса под нулата. Господи, дано колата запали.

Скачаме от леглото и навличаме дрехите от вчера. Хенри вече е с ботуши и яке още преди аз да съм нахлузила джинсите, и изтичва навън да запали колата. Напъхвам в един пазарски плик риза, дебело бельо, джинси, чорапи, ботуши и яке на Хенри, а също ръкавици и одеяло, будя Алба, обличам й набързо яке и й слагам ботушки, влитам в моето яке, а после излитам навън. Излизам от гаража още преди колата да е загряла и тя гасне. Паля я отново, една минута седим, после опитваме пак. Вчера е натрупало двайсетина сантиметра сняг и по Ейнзли има заледени коловози. Алба хленчи в детската седалка и Хенри й казва да мълчи. Щом излизаме на Лорънс, подкарвам по-бързо и след десет минути сме на Драйв, по това време улиците са безлюдни. Отоплението на хондата мърка. Небето над езерото изсветлява. Всичко е синьо и оранжево, някак чупливо в този полярен студ. Докато се носим надолу по Лейк Шор Драйв, ме обзема силно усещане за déjà vu: студът, езерото, притихнало в замечтан унес, натриевото сияние на уличното осветление — била съм тук и преди, била съм тук и преди. Затънала съм надълбоко в този миг и той се проточва, отдалечава ме от необичайността на случката, отнася ме при съзнанието за двойствеността на сега и макар че, препускаме през зимния градски пейзаж, времето не помръдва. Подминаваме Ървинг, Белмънт, Фулъртън, Ласал, излизам при Мичиган. Летим по безлюдния коридор от скъпи магазини, Оук Стрийт, Чикаго, Рандолф, Мънро и се гмурваме в подземния бетонен свят на паркинга. Вземам билета, който призрачният женски глас на машината ми предлага.

— Карай към северозападния край — казва Хенри. — Уличният телефон при будката на охраната.

Следвам указанията. Усещането за déjà vu е изчезнало. Чувствам се като изоставена от ангел пазител. Паркингът е безлюден. Профучавам покрай акри и акри жълта линия, докато изляза при уличния телефон: слушалката се клатушка на кабела. Няма и следа от Хенри.