Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Кое е това дете?

— Това е Алба.

— Да, но кое е момиченцето с нея?

Хенри се усмихва, но веждите му се сключват, така че в усмивката му има нещо тревожно.

— Това, Клер, е Алба вече като по-голяма. Пътешества във времето.

— Господи!

Взирам се в момичето. То се обръща и сочи къщата, аз виждам бърз профил, сетне момиченцето пак поглежда в другата посока.

— Да отидем ли и ние там?

— Не, тя се чувства прекрасно. Но ако двете решат да дойдат тук, ще го направят.

— Бих искала да се запозная с нея…

— По-добре недей… — подхваща Хенри, но още преди да се е доизказал, двете Алби скачат и хванати за ръце, се втурват към задната врата.

Нахълтват със смях в кухнята.

— Мамо, мамо — казва моята Алба, тригодишната Алба, която сочи, — виж! Голямо момиче Алба.

Другата Алба също се усмихва и поздравява:

— Здравей, мамо.

И аз се усмихвам и отвръщам:

— Здрасти, Алба.

После тя се обръща и вижда Хенри, и възкликва:

— Татко!

Завтича се към него, прегръща го и се разплаква. Хенри ме стрелва с поглед, надвесва се над Алба, като я люшка, и й прошепва нещо в ухото.

Хенри : Клер е пребледняла като платно, стои и ни гледа, както държи за ръка малката Алба, Алба, която е зяпнала изумена по-голямото си Аз, а то се е вкопчило в мен и хлипа. Навеждам се към Алба и прошепвам в ухото й:

— Не казвай на майка си, че съм починал, чу ли?

Алба ме поглежда, по дългите й мигли са се закрепили сълзи, устните й треперят, тя кима. Клер й подава хартиена кърпичка и й казва да си избърши носа, после я прегръща. Алба се оставя да я отведат да си измие лицето. Малката Алба, Алба от настоящето, се хваща с две ръце за крака ми.

— Защо, тате? Защо тя е тъжна?

За щастие не се налага да отговарям, тъй като Клер и Алба са се върнали: Алба е облечена в една от тениските на Клер и в чифт мои шорти. Клер казва:

— Ей, хора! Защо да не идем да хапнем сладолед?

Двете Алби се усмихват, малката Алба танцува в кръг около нас и крещи:

— Лед, лед, лед, сладолед!

Натоварваме се на колата, Клер е зад волана, тригодишната Алба е на предната седалка, а седемгодишната — с мен на задната. Тя се навежда към мен и аз я прегръщам. Всички мълчим, само малката Алба възкликва:

— Виж, Алба, кученце! Виж, Алба, виж.

Докато накрая по-голямото й Аз отвръща:

— Да, Алба, виждам.

Клер ни откарва в „Зефир“, настаняваме се в сепаре с лъскави сини пластмасови столове и масичка и поръчваме две мелби върху разполовен банан, шоколадов и ванилов сладолед с шоколадови пръчици. Момичетата изсмукват мелбите като прахосмукачки, ние с Клер не бързаме със сладоледите и не се поглеждаме. Клер казва:

— Какво става, Алба, в твоето настояще?

Алба ме стрелка с очи.

— Нищо особено — отвръща тя. — Дядо ме учи да свиря Втори концерт за цигулка на Сен-Санс.

— Участваш и в училищна пиеска — напомням аз.

— Така ли? — учудва се тя. — Още не.

— О, извинявай — казвам аз. — Това вероятно е станало чак догодина.

Разговорът тече все в този дух. Кръжим, заобикаляме онова, което знаем и от което трябва да предпазим Клер и Алба — да не го узнаят и те. След известно време по-голямата Алба обронва глава върху ръцете си на масата.

— Уморена ли си? — пита я Клер.

Тя кима.

— Хайде да тръгваме — казвам аз на Клер.

Плащаме и гушвам Алба, която се е отпуснала и почти заспива в ръцете ми. Клер грабва малката Алба, която е превъзбудена от толкова много захар. След като се качваме на колата и потегляме по Линкълн Авеню, Алба изчезва.

— Върна се — казвам аз на Клер.

Известно време тя ме гледа в огледалото за обратно виждане.

— Върнала се е къде, тате? — пита Алба. — Къде?

По-късно

Клер : Накрая успях да убедя Алба да подремне. Хенри седи на леглото ни, пие уиски и гледа през прозореца едни катерички, които се гонят около обвитата в лоза беседка. Отивам и сядам до него.

— Ей — казвам му.

Хенри ме поглежда, прегръща ме и ме притегля към себе си.

— Ей — повтаря той.

— Ще ми кажеш ли защо бяхте толкова потайни? — питам го аз.

Хенри оставя уискито и започва да разкопчава ризата ми.

— Може ли да не ти казвам?

— Не, не може.

Аз пък разкопчавам катарамата на колана му и копчето на джинсите.

— Сигурна ли си?

Той ме целува по шията.

— Да.

Плъзгам ципа надолу, прокарвам длан под ризата на Хенри, по корема му.

— А всъщност не искаш да знаеш.

Хенри ми диша в ухото и го облизва по края. Аз треперя. Той съблича ризата ми, разкопчава сутиена. Гърдите ми увисват и след като лягам по гръб, аз гледам как Хенри смъква джинсите, бельото и ризата си. Качва се на леглото и аз му казвам: