Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Хенри, хайде да пийнем кафе. Не ми се прибира още.

Казвам на шофьора да ни закара в кафене „Дон“, което се намира на Джарвис, в северния край на града. Шарис бъбри за пеенето, което било страхотно, за декорите, на които, както и двамата се съгласяваме, им е липсвало вдъхновение, колко е трудно от нравствена гледна точка да се наслаждаваш на Вагнер, след като знаеш, че е бил негодник антисемит и че негов най-голям почитател е бил Хитлер. Когато пристигаме в „Дон“, заведението направо се пръска по шевовете: Дон посреща гостите по оранжева хавайска риза и аз му махам с ръка. Намираме малка масичка в дъното. Шарис поръчва черешов сладкиша la mode 130и кафе, а аз си вземам обичайния сандвич с фъстъчено масло и желе и кафе. Пери Комо 131тананика от стереоуредбата, над масите и долнопробните картини се стеле приличен на мараня тютюнев дим. Шарис подпира глава върху ръката си и въздиша.

— Страхотно е. Усещам, че понякога забравям какво е да си пораснал.

— Не излизате ли често?

Шарис мачка сладоледа с вилицата, смее се.

— Така прави Джо. Твърди, че било по-вкусно, ако го намачкаш. Господи, усвоявам техните лоши навици, вместо да ги уча на добрите. — Тя хапва малко от сладкиша. — За да отговоря на въпроса ти, да, излизаме, но обикновено по политически дела. Гомес смята да се кандидатира за градски съветник.

Аз се задавям с кафето и се закашлям. Когато отново съм в състояние да говоря, казвам:

— Ти се шегуваш. Това не означава ли Гомес да премине на страната на лошите? Той постоянно плюе градската управа.

Шарис ме поглежда накриво.

— Решил е да промени системата отвътре. Прегоря с тези дела за деца, подлагани на тормоз. Според мен си е внушил, че може да промени нещата, ако има някаква власт.

— Вероятно е прав.

Шарис клати глава.

— На мен ми харесваше повече да сме млади анархисти революционери. Предпочитам да взривявам нещата, отколкото да целувам задници.

Аз се усмихвам.

— Не съм и подозирал, че си по-крайна от Гомес.

— О, да. Всъщност просто не съм така търпелива като него. Искам действие.

— Гомес търпелив?

— О, разбира се. Ето, да вземем цялата тази история с Клер…

Шарис внезапно млъква и ме поглежда.

— Каква история?

Докато задавам въпроса, осъзнавам, че сме тук именно заради това, че Шарис е чакала да заговорим за него. Питам се какво знае тя, а аз — не. Питам се дали искам да знам каквото знае Шарис. Май не искам да знам нищо.

Тя извръща очи, после ме поглежда отново. Свежда поглед към кафето, обхваща чашата с длани.

— Е, мислех, че знаеш, но… Гомес е влюбен в Клер.

— Да, знам.

С това не й помагам никак.

Тя прокарва пръст по плота на масата.

— И… Клер му е казала да й се разкара от главата, но Гомес си въобразява, че ако прояви търпение, ще се случи нещо и накрая той ще бъде с нея.

— Ще се случи нещо ли?

— С теб.

Шарис ме поглежда в очите. На мен ми призлява.

— Извинявай — казвам й.

Ставам и успявам да се добера някак до тясната като кутийка тоалетна, облепена от горе до долу с плакати на Мерилин Монро. Наплисквам си лицето със студена вода. След като става очевидно, че няма да ходя никъде, се връщам в кафенето и сядам.

— Извинявай. Та какво ми казваше?

Шарис изглежда уплашена и малка.

— Хенри — проронва тя. — Кажи ми.

— Да ти кажа какво, Шарис?

— Кажи ми, че няма да ходиш никъде. Кажи ми, че Клер не иска Гомес. Кажи ми, че всичко ще бъде наред. Кажи ми, че всичко това са празни дрънканици, и аз не знам… кажи ми просто какво става!

Гласът й трепери. Тя слага длан върху ръката ми и аз трябва да се насиля, за да не я дръпна.

— Всичко ще бъде наред, Шарис. Наистина. — Тя ме гледа втренчено, не ми вярва, а страшно й се иска. Аз се облягам на стола. — Гомес няма да те изостави.

Шарис въздиша.

— А ти?

Аз мълча. Тя ме гледа очаквателно, после навежда глава.

— Хайде да си ходим — казва накрая и ние ставаме.

Неделя, 12 юни 2005 година

(Клер е на 34 години, Хенри — на 41)

Клер : Слънчев неделен следобед е, влизам в кухнята и заварвам Хенри да стои на прозореца и да гледа задния двор. Вика и мен. Заставам до него и поглеждам. Алба си играе на двора с някакво по-голямо момиченце. То е на около седем години. С дълга черна коса е и е босо. Облечено е в мръсна тениска с емблемата на „Къбс“. И двете седят на земята с лице една към друга. Момичето е с гръб към мен. Алба му се усмихва и размахва ръце, все едно лети. Момиченцето клати глава и се смее.

Поглеждам към Хенри.