Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Не се притеснявай, Клер — казва ми той. — Няма страшно.

Чудя се дали не сравнява Клер от 1989 година, която току-що е видял, с двуличното ми Аз в ръцете си и сякаш прочел мислите ми, Хенри пита:

— Някакви други изненади?

— Това беше всичко.

— Господи, наистина знаеш да пазиш тайна.

Поглеждам го, той също ме поглежда и аз долавям, че някак си съм се променила за него.

— След това започнах да разбирам по-добре… да оценявам…

— Опитваш се да ми кажеш, че сравнението е в моя полза ли?

— Да.

Целувам го плахо, подир миг колебание Хенри също започва да ме целува и не след дълго сме на път да оправим всичко. Ето че му казах и той го прие нормално, и още ме обича. Цялото ми тяло сякаш е олекнало, аз въздишам от облекчение, че най-после съм се изповядала и дори не се е наложило да понасям наказание, да призовавам Богородица или Отче наш. Имам чувството, че съм излязла невредима от смачкана кола. Някъде там, в друго време, ние с Хенри се любим на зелено одеяло върху ливада, а Гомес ме гледа сънено и посяга с огромни длани, и всичко, всичко се случва сега, но както обикновено, е прекалено късно, за да променя нещо, и ние с Хенри се разтваряме един за друг на канапето в ателието като нови-новенички непокътнати кутии с шоколадови бонбони, и още не е прекалено късно — поне засега.

Събота, 14 април 1990 година

(Клер е на 18 години)

(6:43 часът сутринта)

Клер : Отварям очи и не знам къде съм. Миризма на цигари. Сянка от венециански щори по напукана жълта стена. Извръщам се и до мен в леглото спи Гомес. Изведнъж си спомням всичко и изпадам в паника.

Хенри. Хенри ще ме убие. Шарис ще ме намрази. Сядам в леглото. Стаята на Гомес е задръстена с препълнени пепелници, дрехи, учебници по право, вестници, мръсни чинии. Дрехите ми лежат на малка обвиняваща купчинка върху пода до мен.

Гомес спи красиво. Изглежда ведър и спокоен, не като човек, който току-що е изневерил на гаджето си и е преспал с най-добрата му приятелка. Русата му коса е разрошена, а не, както обикновено, безупречно пригладена. Той прилича на пораснало хлапе, изтощено от момчешките си игри.

Главата ми ще се пръсне. Отвътре ми ври. Ставам, олюлявайки се, и отивам по коридора в банята, която е усойна, с плъзнал по стените мухъл, и е пълна с принадлежности за бръснене и влажни кърпи. След като влизам вътре, не съм сигурна защо изобщо съм дошла, затова се изпишквам, измивам си лицето с остатъците от втвърден сапун и се поглеждам в огледалото, за да видя дали изглеждам различно, за да видя дали Хенри ще познае само като ме погледне… имам вид на човек, на който му се гади, но иначе си изглеждам точно както изглеждам всяка сутрин в седем.

Къщата е притихнала. Някъде наблизо тиктака часовник. Гомес живее тук заедно с още две момчета, негови приятели, които също следват право. Само това оставаше да се натъкна на тях! Връщам се в стаята на Гомес и сядам на леглото.

— Добро утро — усмихва се той й се пресяга към мен. Аз се дръпвам и реввам. — Ау! Коте! Клер, миличка, ей, ей…

Той скача и не след дълго аз ридая в обятията му. Мисля си за всичките пъти, когато съм плакала на рамото на Хенри. „Къде си? — питам се отчаяна. — Имам нужда от теб тук и сега.“ Гомес повтаря отново и отново името ми. Какво правя тук без всякакви дрехи, защо плача в прегръдката на точно толкова голия Гомес? Той се пресяга и ми подава кутия хартиени салфетки, аз си бърша очите и после го поглеждам с безусловно отчаяние, той пък ме поглежда объркано.

— Сега добре ли си?

Не, не съм. Как мога да съм добре?

— Да.

— Какво има?

Свивам рамене. Гомес предприема нещо като недодялан кръстосан разпит, все едно съм свидетелка в съда.

— Правила ли си някога досега секс, Клер? — Аз кимам. — Заради Шарис ли? Кофти ти е заради нея ли? — Аз кимам. — Да не съм объркал нещо? — Аз клатя глава. — Кой е Хенри, Клер?

Зяпвам го невярващо.

— Откъде знаеш?

Сега вече оплесках всичко. Да го вземат мътните. Ужас!

Гомес се пресяга, взима от нощното шкафче цигарите и пали една. Тръска клечката кибрит, за да я угаси, и всмуква дълбоко от тютюневия дим. С цигара в ръка ми се струва по… някак си по-облечен, макар че пак си е гол. Той ме черпи мълком с цигарите и аз взимам една, макар че не пуша. Просто ми се струва добре да го направя, а и печеля време да помисля какво да кажа. Гомес ми пали цигарата, става, рови из дрешника, намира хавлия, която изобщо не изглежда чиста, и ми я връчва. Обличам я, тя е огромна. Сядам на леглото, пуша и гледам как Гомес намъква чифт джинси. Колкото и да ми е кофти, все пак забелязвам, че той е красив, висок, широкоплещест и… голям, с хубост, съвсем различна от дивата гъвкава като на пантера прелест на Хенри. Тутакси ми докривява ужасно, задето съм седнала да сравнявам. Гомес слага до мен пепелник, също сяда на леглото и ме гледа.