Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Добре ли си?

— Страх ме е.

— Няма нищо страшно. — Аз мисля трескаво. — Кълна ти се, че следващия път, когато се срещнем, направо ще ме изнасилиш. Наистина имаш невероятна дарба да го правиш.

— Така ли?

— Възпламеняваш се. — Ровя в кошницата с храната: чаши, вино, презервативи, кърпи. — Браво на теб, сетила си се. — Наливам и на двамата по чаша вино. — За девствеността. „Стига да има достатъчно свят и достатъчно време.“ Пий до дъно.

Тя изпълнява послушно, като малко дете, което си пие лекарството. Напълвам отново чашата й и пресушавам своята.

— Но нали не бива да пиеш!

— Случаят е по-особен. Хайде, до дъно. — Клер тежи към шейсет килограма, но това са малки чашки. — Още една!

— Още една ли? Ще ми се доспи.

— Ще се отпуснеш.

Клер изгълтва виното. Смачкваме чашите и ги мятаме в кошницата. Аз лягам по гръб и разпервам ръце, сякаш се пека на слънцето или съм разпънат на кръст. Клер се изляга до мен. Притеглям я до себе си, за да сме един до друг и да се гледаме в лицето. Косата й се спуска много красиво и трогателно по раменете и гърдите й и аз за хиляден път съжалявам, че не съм художник.

— Клер!

— Хммм?

— Представи си, че си отворена, празна. Някой е минал, взел е всичките ти вътрешности и ти е оставил само нервните окончания.

Слагам върха на показалеца си върху клитора й.

— Клетата малка Клер. Няма си вътрешности.

— Но това е хубаво, защото вътре има страшно много място. Представи си колко място ще остане там. И колко неща би могла да сложиш вътре, ако ги нямаше всички тези смешни бъбреци, стомаси, панкреаси и какво ли още не.

— Какво например?

Тя е много мокра. Дръпвам ръка и внимателно отварям със зъби презерватива, маневра, която не съм изпълнявал от години.

— Кенгурута. Тостери. Пениси.

Клер взема от мен презерватива с очарователно отвращение. Както лежи по гръб, го разгъва и го души.

— Уф! Налага ли се?

Макар че често предпочитам да не казвам едно или друго на Клер, я лъжа рядко. Усещам как ме жегва вина, когато отвръщам:

— Опасявам се, че да.

Взимам презерватива от нея, но вместо да си го сложа, решавам, че всъщност имаме нужда от малко френска любов. В бъдещето си Клер е пристрастена към нея и е готова да прескочи с един-единствен скок цели сгради или да измие чиниите, когато не й е ред, само и само да си я получи. Ако френската любов беше включена в олимпийските игри, аз щях да спечеля медал, не се и съмнявам в това. Разтварям краката й и допирам език до клитора й.

— О, боже — нашепва Клер. — О, майко мила!

— Само не крещи — предупреждавам я.

Ако се разгорещи, дори Ета и Нел ще дойдат на Ливадата, за да видят какво става. През следващите петнайсет минути аз смъквам Клер няколко стъпала надолу по еволюционната стълбица, докато тя не се превръща в обвивка с нервни окончания. Слагам си презерватива и бавно и внимателно прониквам в нея, като си представям, че разкъсвам разни неща и около мен руква кръв. Клер е затворила очи и в началото аз си мисля, че тя не е и забелязала, че съм вътре, макар и да лежа точно върху нея, ала накрая Клер ме поглежда и се усмихва тържествуващо и блажено.

Успявам да свърша доста бързо, а Клер ме наблюдава съсредоточено и когато се изпразвам, виждам, че върху лицето й се изписва изненада. Колко странни са нещата. Какви необичайни неща правим ние, животните. Свличам се върху нея. Плувнали сме в пот. Усещам как сърцето на Клер бие. Или може би това е моето сърце.

Отмествам се предпазливо и махам презерватива. Двамата лежим един до друг и гледаме много синьото небе. Вятърът прави с тревата звук като от море. Извръщам се към Клер. Тя изглежда леко зашеметена.

— Ей, Клер.

— Ей — отвръща тя едва чуто.

— Заболя ли те?

— Да.

— Хареса ли ти?

— О, да! — казва тя и се разплаква.

Сядаме, известно време я прегръщам. Тя трепери.

— Клер. Клер. Какво има?

В началото не разбирам какво ми отговаря, после:

— Ти ще си отидеш. И аз няма да те виждам с години.

— Само две години. Две години и няколко месеца. — Тя мълчи. — О, Клер. Съжалявам. Не мога да направя нищо. Освен това си е и странно, защото току-що лежах тук и си мислех какво благословение е днешният ден. Това да бъда тук и да правя любов с теб, вместо да ме гонят разни главорези или да мръзна в някоя плевня, или да върша глупостите, които съм принуден да правя. А когато се връщам, съм с теб. И днешният ден беше невероятен.

Тя се усмихва едва забележимо. Аз я целувам.

— Защо все става така, че трябва да чакам?