Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Четвъртък, 23 декември 2004 година

(Клер е на 33 години, Хенри — на 41)

Клер : Денят преди Коледа е. Хенри е в „Уотър Тауър Плейс“, заведе Алба да види Дядо Коледа на витрините на „Маршал Фийлд“, докато аз приключа с пазаруването. За да ми починат краката, сега седя в кафенето на книжарница „Бордърс“ и пия капучино на маса при предната витрина, а до стола ми са подпрени цяла купчина издути пазарски пликове. Навън зад витрината се мръква, всяко дърво е опасано с бели светлини. Нагоре-надолу по Мичиган Авеню сноват забързани купувачи и аз чувам долу приглушения звънтеж на камбанката на Дядо Коледа от Армията на спасението. Отново се извръщам към магазина и търся с поглед Хенри и Алба, когато някой ме вика по име. Към мен се задава Кендрик, който е заедно с жена си Нанси, а зад нея Колин и Надя.

Достатъчно ми е само да ги погледна, за да разбера, че идват от „Шуорц“: имат зашеметения вид на родители, току-що отскубнали се от този ад — магазина за играчки. Надя се завтича към мен с писъци:

— Лельо Клер, лельо Клер! Къде е Алба?

Колин се усмихва срамежливо и протяга ръка, за да ми покаже, че има мъничко жълто камионче. Честитя му го и обяснявам на Надя, че Алба е отишла при Дядо Коледа, а тя отвръща, че вече е била миналата седмица при него.

— Какво си поиска? — питам я.

— Гадже — отговаря Надя.

Тя е на три години. Усмихвам се на Кендрик и Нанси. Кендрик прошепва нещо на жена си, която подканя:

— Хайде, приятелчета, трябва да намерим книга за леля Силви.

И тримата се понасят към масите с преоценени книги. Кендрик маха с ръка към празния стол срещу мен.

— Може ли?

— Разбира се.

Той сяда с тежка въздишка.

— Мразя Коледа.

— Хенри също.

— Така ли? Не знаех. — Кендрик се обляга на витрината и затваря очи. Точно когато си мисля, че е задрямал, ги отваря и казва: — Хенри пие ли си лекарствата?

— Сигурно. Доколкото може, разбира се, ако отчетем, че напоследък пътешества често във времето.

Кендрик започва да барабани с пръсти по масата.

— Колко често?

— През два дни.

Той е бесен.

— Защо не ми казва тези неща?

— Вероятно защото се притеснява да не се ядосаш и да се откажеш.

— Той е единственият пациент под наблюдение, който може да говори, а никога не ми казва нищо.

Смея се.

— Значи ставаме двама.

Кендрик казва:

— Опитвам се да правя наука. За мен е важно Хенри да ми съобщава, ако нещо не се получи. Иначе ще се въртим в омагьосан кръг.

Кимам. Навън започва да прехвърча сняг.

— Клер!

— Хмм.

— Защо не ми позволяваш да изследвам ДНК-то на Алба?

Говорила съм за това поне сто пъти с Хенри.

— Защото в началото само ще искаш да откриеш всички маркери в гените й и в това няма нищо лошо. Но после двамата с Хенри ще започнете да ме убеждавате да ви разреша да опитате върху нея и лекарства и това вече не е добре. Ето защо.

— Но тя още е съвсем малка, има по-голяма вероятност лекарствата да й подействат.

— Казах ти вече — не! Когато Алба стане на осемнайсет години, нека решава сама. Но дотук всичко, което си давал на Хенри, е било кошмар.

Нямам сили да погледна Кендрик в очите. Казвам го на ръцете си, скръстени върху масата.

— Но ние бихме могли да разработим за нея генно лечение.

— Доста хора са умрели от генно лечение.

Кендрик мълчи. В магазина е страшно шумно. После чувам сред врявата как Алба се провиква:

— Мамо!

Вдигам очи и я виждам как се носи върху раменете на Хенри и се е хванала с две ръце за главата му. И двамата са с кожени шапки с опашка отстрани. Хенри забелязва Кендрик и за миг се стряска, а аз се питам какви ли тайни имат те двамата от мен. После Хенри се усмихва и се отправя с широка крачка към нас, а Алба подрипва щастливо над гъмжилото. Кендрик се изправя да го посрещне, а аз забравям какво ми е минало преди малко през ума.

Сряда, 24 май 1989 година

(Хенри е на 41 години, Клер — на 18)

Хенри : Приземявам се с трясък, плъзгам се по хълбок върху дращещата остра трева на Ливадата и накрая спирам мръсен и издран до кръв в краката на Клер. Тя седи на камъка, ведра и безупречна в бяла копринена рокля, бели чорапи и обувки и къси бели ръкавици.

— Здрасти, Хенри — поздравява ме Клер, сякаш съм наминал да пийнем чай.

— Какво става? — питам я аз. — Изглеждаш така, сякаш отиваш да получиш първо причастие.

Клер изправя гръб и заявява:

— Днес е двайсет и четвърти май 1989 година.

Мисля бързо.

— Честит рожден ден. Случайно да си скрила наблизо дрехи като на „Бий Джийс“, които да облека?