Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Понякога се радвам, че Хенри го няма, но се радвам винаги когато той се прибере.

Петък, 7 май 2004 година

(Хенри е на 40 години, Клер — на 32)

Хенри : Отишли сме на откриването на изложбата на Клер в Чикагския културен център. Тя работи без прекъсване цяла година, за да създаде огромните въздушни скелети на птици от тел, а после да ги увие в полупрозрачни ивици хартия и да ги покрие с шеллак, докато те започнат да излъчват светлина. Сега скулптурите висят от високия таван или са накацали по пода. Някои са кинетични, механизирани и размахват криле, а в един от ъглите има два скелета на петли, които бавно се унищожават един друг. Входът е препречен от гълъб, висок два и половина метра. Клер е изтощена и неописуемо щастлива. Облечена е в строга рокля от черна коприна, събрала е косата си на висок кок. Хората са й донесли цветя, тя държи букет бели рози, а до книгата за гости има цяла купчина увити в целофан букети. Залата е претъпкана. Хората обикалят, възкликват при вида на всяка от творбите, извиват вратове, за да разгледат летящите птици. Всички поздравяват Клер. В тазсутрешния „Трибюн“ има възторжена рецензия. Тук са всичките ни приятели, от Мичиган с коли са пристигнали и роднините на Клер. Сега са я наобиколили: Филип, Алиша, Марк и Шарън с децата, Нел, Ета. Шарис ги снима и всички те й се усмихват. Когато след няколко седмици ще ни даде снимките, аз ще се изумя от тъмните кръгове под очите на Клер и колко слаба изглежда.

Държа Алба за ръката. Стоим при стената в дъното, далеч от навалицата. Алба не вижда нищо, защото всички са високи, затова я вдигам на раменете си. Тя подскача.

Роднините на Клер са се пръснали и Лия Джейкъбс, нейната агентка, я представя на много добре облечена възрастна двойка. Алба казва:

— Искам мама.

— Мама има работа, Алба — обяснявам й аз.

Гади ми се. Навеждам се и оставям Алба на земята. Тя вдига ръце.

— Не. Искам мама.

Сядам на пода й навеждам глава между коленете си. Трябва да намеря място, където да не ме вижда никой. Алба ми тегли ухото.

— Недей, Алба — казвам й аз. Вдигам очи. Баща ми си проправя път през тълпата към нас. — Върви — подканям аз Алба и я побутвам. — Иди да видиш дядо си.

Тя се разхленчва.

— Не виждам дядо. Искам мама.

Пълзя към татко. Блъскам се в нечии крака. Чувам как Алба пищи:

— Мамо!

И изчезвам.

Клер : Има страшно много хора. Всички напират към мен и се усмихват. Аз също им се усмихвам. Изложбата изглежда страхотно, получи се, стана! Ужасно щастлива съм, но и капнала от умора. Лицето ме боли от усмивки. Всички познати са тук. Разговарям със Силия, когато чувам в дъното суетня, после писъците на Алба:

— Мамо!

Къде е Хенри? Опитвам се да стигна през множеството до Алба. После я виждам: Ричард я е вдигнал. Хората ми правят път, за да мина. Ричард ми подава Алба. Тя обхваща с крачета кръста ми, заравя лице в рамото ми, обвива ръце около врата ми.

— Къде е татко? — питам я тихо.

— Изчезна — отвръща Алба.

Неделя, 11 юли 2004 година

(Клер е на 33 години, Хенри — на 41)

Клер : Хенри спи на пода в кухнята, целият е в синини и спечена кръв. Не искам да го местя или будя. Известно време седя заедно с него на хладния линолеум. Накрая се изправям и слагам кафе. Докато то се лее в каничката и кафе-машината издава тихи пухтящи звуци като от взрив, Хенри промърморва нещо и закрива очите си с длан. Ясно е, че са го били. Едното му око е толкова издуто, че се е затворило. Кръвта, изглежда, е текла от носа му. Не виждам рани, само лъскави морави синини колкото юмрук по цялото му тяло. Той е много слаб, ребрата и прешлените му се броят. Срамната кост стърчи, страните му са хлътнали. Косата му е порасла и стига почти до раменете, започнала е да побелява. Дланите и ходилата му са издрани, цялото му тяло е нахапано от насекоми. Почернял е много от слънцето, мръсен е, има черно под ноктите и прах, насъбрала се в гънките на кожата му. Мирише на трева, на кръв и сол. След като известно време го гледам и седя с него, решавам да го събудя.

— Хенри — казвам едва чуто, — хайде, събуди се, у дома си…

Милвам го предпазливо по лицето и той отваря очи. Виждам, че още не се е разсънил.

— Клер — пелтечи Хенри. — Клер.

От здравото му око потичат сълзи, той се разтриса от хлипове и аз го придърпвам в скута си. Плача. Хенри се сгушва в скута ми там, на пода, и ние и двамата треперим, клатим се, клатим се, плачем заедно от облекчение и болка.