Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Ангел! — казвам на Клер, сякаш сме в спалнята у нас и цяла нощ сме вършили не чак толкова неотложни неща.

„Ангел!

Ако имаше място, за което не знаем, и там,

на някакъв неописуем килим, влюбените показват

онова, което никога не биха усвоили тук — дръзките

подвизи на своите високо зареяли се сърца,

кулите от наслада, стълбите,

отдавна възправили се там, където няма почва, облегнати

просто една на друга, разтреперани… и биха

усвоили всичко това,

преди зрителите наоколо, безбройните безмълвни мъртъвци:

дали те тогава щяха да хвърлят сетните, навеки спестени,

навеки укрити, незнайни за нас, навеки ценени

монети на щастието пред накрая

наистина усмихнатите влюбени върху килима

на насладите?“

— Готово — казва доктор Монтагю и изключва монитора. — Всички са спокойни.

Тя ни озарява с усмивка и следвана от медицинската сестра, излиза с лека стъпка от стаята. Случайно срещам погледа на анестезиолога, чието изражение ми казва недвусмислено: „Ама че мухльо!“

Клер : Слънцето изгрява, аз лежа вцепенена на това чуждо легло в тази розова стая, а в чуждата държава — моята матка, Алба пълзи към дома или обратното, отдалечава се от него. Болката си замина, аз обаче знам, че не е отишла далеч, че се цупи на някой ъгъл или под леглото и ще ме връхлети, когато го очаквам най-малко. Контракциите се появяват и изчезват, далечни, приглушени като камбанен звън в мъгла. Хенри лежи до мен. Някакви хора влизат и излизат. Гади ми се, но не повръщам. Шарис ми дава от мукавена чаша накълцан лед с вкус на стар сняг. Гледам системите и червените мигащи лампички и се сещам за мама. Дишам. Хенри ме наблюдава. Изглежда много напрегнат и нещастен. Пак започвам да се притеснявам, че той ще изчезне.

— Всичко е наред — казвам му.

Хенри кима. Милва ме по корема. Плувнала съм в пот. Тук е ужасно горещо. Медицинската сестра идва да провери как съм, Еймит проверява как съм. Някак си съм сама с Алба сред всички тези хора. „Всичко е наред — казвам й. — Справяш се прекрасно, не ми причиняваш болка.“ Хенри става и започва да снове напред-назад, докато не му казвам да спре. Чувствам се така, сякаш всичките ми органи са се превърнали в живи твари, всяко със свой си дневен ред, със свой си влак, който трябва да хване. Алба се движи с главата напред вътре в мен, екскаватор от плът и кост, който дълбае все по-навътре и навътре в моята плът и кост. Представям си, че, тя плува през мен, представям си, че пада в тихо утринно езеро и водата се разстъпва от скоростта й. Представям си лицето й, искам да го видя. Казвам на анестезиолога, че искам да усетя нещо. Малко по малко вцепенението ме отпуска и болката се завръща, този път обаче това е друга болка. Добра болка. Минава време.

Минава време и болката започва да приижда и да се отдръпва, все едно е жена, която стои пред дъска за гладене и движи ютията напред-назад, напред-назад по бяла покривка. Еймит влиза и казва, че е време, време е да отивам в родилната зала. Обръсната и измита съм, преместена върху количка, с която ме тикат по коридорите. Гледам как таваните им се движат над мен и ние с Алба се приближаваме към срещата една с друга, а Хенри върви до нас. В родилната зала всичко е зелено и бяло. Мирише ми на белина и аз се сещам за Ета, искам с Ета, тя обаче е в „Полска чучулига“, и поглеждам към Хенри, който е с хирургическа престилка, и си мисля, защо ли изобщо сме тук, би трябвало да сме си у нас, после усещам как Алба сякаш излиза, втурва се навън и се напъвам, без да мисля, и ние го правим отново и отново като игра, като песен. Някой казва:

— Ей, къде е таткото?

Оглеждам се, но Хенри е изчезнал, няма го никъде, няма го тук, и аз си мисля, боже, да го вземат дяволите, но не, всъщност не го мисля, боже, но Алба идва, тя идва и тогава виждам Хенри, той изниква пред очите ми, объркан и гол, но тук, той е тук! и Еймит казва:

— Sacre Dieu 125 125 Мили боже (фр.). — Б.пр. ! — И после: — А, главата вече се е показала!

И аз се напъвам, и главата на Алба излиза, и аз се пресягам надолу, за да пипна главата й, нежната й хлъзгава кадифена главица, и се напъвам и напъвам, и Алба тупва в чакащите ръце на Хенри, и някой казва: „О!“, и аз съм празна и избавена, и чувам звук като от игла на грамофон, сложена в погрешен жлеб върху стара винилова плоча, и после Алба проплаква и най-неочаквано е тук, някой я слага върху корема ми и аз поглеждам лицето й, лицето на Алба, което е розово и сбръчкано, и косата й е много-много черна, и очите й търсят слепешком, и ръцете й се протягат, и Алба се притегля към гърдите ми, и спира, изтощена от усилието, просто от факта на всичко.