Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Събуди се, Клер.

Отварям очи. Образът върху телевизора се разклаща. Градска улица. Небе. Бял небостъргач в пламъци. Самолет, който прилича на играчка и който бавно се врязва във втората бяла кула. Избухват мълчаливи пламъци. Хенри включва звука.

— О, боже! — казва гласът на телевизора. — О, боже!

Вторник, 11 юни 2002 година

(Клер е на 31 години)

Клер : Рисувам Алба. Сега тя е на девет месеца и пет дни. Спи по гръб върху светлосиньо одеялце, метнато върху китайския килим в охра и цикламено на пода в хола. Току-що се е нахранила. Гърдите ми са леки, почти празни. Алба е толкова дълбоко заспала, че не се притеснявам да изляза през задната врата, да прекося двора и да отида в ателието.

За миг стоя на прага и вдишвам леко застоялата миризма на неизползвано помещение. После търся из чекмеджетата, намирам хартия с цвят на слива, която прилича на говежда кожа, грабвам няколко пастела, други принадлежности и дъска за рисуване и се връщам (с едва доловимо съжаление) в къщата.

Вътре цари тишина. Хенри е на работа (надявам се), чувам как пералнята бучи в мазето. Климатикът жужи. По Линкълн Авеню почти няма движение. Сядам на килима до Алба. На сантиметри от пълничките й крачета има трапецоид от светлина. След половин час ще я покрие.

Прихващам листа хартия към дъската и редя пастелите до мен на килима. С молив в ръка се взирам в дъщеря си.

Алба е потънала в дълбок сън. Гръдният й кош се издува и се снишава бавно и когато тя издиша въздуха, чувам леко свистене. Дали не е настинала? Тук, в този късен юнски следобед, е топло и Алба е само по гумени гащета и памперс. Позачервила се е. Лявата й ръка се свива ритмично в юмруче, после пак се отваря. Алба може би сънува музика.

Започвам да скицирам главата й, която е извърната към мен. Всъщност не мисля за това. Ръката ми се движи по хартията като игла на сеизмограф и записва очертанията на Алба така, както ги попивам с очите си. Забелязвам как вратлето й изчезва в гънките под брадичката, как нежните вдлъбнатинки над коленете й се променят леко, докато тя изритва веднъж и пак се успокоява. Моливът ми описва извивката на пълното коремче на Алба, което се е подало над гащетата, рязка ъглеста линия, прорязала заоблеността й. Взирам се в хартията, поправям ъгъла, под който са свити крачетата на Алба, рисувам наново гънката, където дясната й ръка се съединява с телцето.

Започвам да оцветявам с пастелите. Първо се заемам с най-светлите точки, които отбелязвам с бяло: надолу по малкото носле и лявата й страна, пред кокалчетата на пръстите, гумените гащета с памперса, очертанията на лявото ходило. После се прехвърлям с тъмнозелено и ултрамарин на сенките. Отдясно на Алба, там, където тялото й опира в одеялцето, сянката е много наситена. Прилича на езерце, което рисувам с плътни мазки. Сега Алба от рисунката внезапно става триизмерна и скача от листа.

Използвам два розови пастела, светлорозов като вътрешността на мида и тъмнорозов, който ми напомня сурова риба тон. С бързи движения правя кожата на Алба. Досега тя като че ли е била скрита в хартията и аз все едно махам невидимо вещество, което я е затулвало. Над тази пастелна кожа рисувам с хладно виолетово ушите, носа и устата на Алба (устата й е леко отворена на мъничко „О“). Черната й гъста коса се превръща върху хартията в смесица от тъмносиньо, черно и червено. Внимавам много с веждите, които приличат на мъхнати гъсеници, намерили дом върху лицето на Алба.

Сега вече слънчевата светлина я покрива. Тя се размърдва, закрива с ръчица очите си и въздъхва. В долния край на листа слагам името й, а също и своето име и датата.

Рисунката е завършена. Ще послужи за писмен паметник: обичала съм те, създала съм те, създала съм това за теб, — дълго след като аз съм си отишла, дълго след като са си отишли Хенри и дори Алба. Рисунката ще казва: създали сме те и ето те тук и сега.

Алба отваря очи и се усмихва.

Неделя, 12 октомври 2003 година

(Клер е на 32 години, Хенри — на 40)

Клер : Това е тайна: понякога се радвам, че Хенри го няма. Понякога ми е приятно да съм сама. Понякога вървя късно вечер из къщата и потрепервам от удоволствие, че не говоря, не докосвам, просто вървя или седя, или съм във ваната. Понякога лежа на пода в хола и слушам „Флийтуд Мак“, „Бангълс“, „Би-52“, „Игълс“, групи, които Хенри не понася. Понякога излизам на дълги разходки с Алба и не оставям бележка къде съм. Понякога ходя на кафе със Силия и двете одумваме Хенри, Ингрид или с когото там Силия се среща тази седмица. Понякога се мотаем навън с Шарис и Гомес и не говорим за Хенри, и успяваме да се забавляваме. Веднъж отидох в Мичиган и когато се върнах, Хенри още го нямаше, и аз така и не му казах, че съм излизала. Понякога наемам бавачка и ходя на кино или вече по мръкнало карам колело по алеята за велосипедисти покрай плажа на Монтроуз без никакви светлини: все едно летя.