Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Клер не благоволява да ми отговори, плъзга се от камъка, пресяга се назад и измъква калъф за дрехи. Смъква със замах ципа и вади отвътре смокинг, панталон и една от онези ужасни официални ризи, за които трябват копчета за ръкавели. Клер вади и куфар с бельо, пояс, папийонка, въпросните копчета за ръкавели и гардения. Наистина съм разтревожен, никой не ме е предупредил. Обмислям наличните данни.

— Клер. Днес няма да се женим и да вършим други безразсъдни неща, нали? Защото съм сигурен, че годишнината от сватбата ни е през есента. В края на октомври.

Клер се обръща, докато се обличам.

— Искаш да кажеш, че не помниш кога точно е годишнината от сватбата ни ли? Мъжка му работа.

Въздишам.

— Знаеш, скъпа, че я зная. Просто не се сещам в момента. Но както и да е. Честит рожден ден.

— Станах на осемнайсет години.

— Господи, браво на теб. Имам чувството, че вчера беше на шест.

Както винаги, Клер е развълнувана от мисълта, че наскоро съм посещавал някаква друга Клер, по-малка или по-голяма.

— Виждал ли си ме напоследък шестгодишна?

— Ами допреди малко лежах на леглото с теб, ти четеше „Ема“ 127 127 Роман на Джейн Остин. — Б.пр. . Беше на трийсет и три години. А аз сега съм на четирийсет и една и се чувствам точно на толкова. — Пооправям косата си с пръсти, прокарвам длан по четинестата си буза. — Извинявай, Клер. Опасявам се, че не съм в най-блестящия си вид за рождения ти ден. — Пъхам гарденията в бутониерата и се заемам с копчетата за ръкавели. — Видях те шестгодишна преди около половин месец. Ти ми нарисува патица.

Клер се изчервява. Червенината плъзва като капка кръв в купа мляко.

— Гладен ли си? Приготвила съм угощение!

— То се знае, че съм гладен. Направо умирам от глад, изпосталял съм и се замислям дали да не стана канибал.

— Засега не се налага.

Нещо в тона й ме кара да съм нащрек. Тук става нещо, а аз не знам какво, макар че Клер очаква да зная. Тя направо трепери от вълнение. Замислям се какво да правя, дали просто да си призная, че тъна в неведение, което си има своите относителни предимства, или да продължа да се преструвам. Решавам засега да се правя на ударен. Клер постила одеяло, което след време ще се озове на леглото ни. Сядам внимателно на него, успокоен от светлозелената му познатост. Клер вади сандвичи, мукавени чашки, сребърни прибори, сухари, мъничко бурканче черен хайвер от супермаркет, курабийки, ягоди, бутилка каберне със засукан етикет, сирене „Бри“, което се е поразмекнало, и мукавени чинии.

— Клер. Вино! Хайвер!

Смаян съм, но кой знае защо, не съм развеселен. Тя ми връчва кабернето и тирбушона.

— Хм, май не съм ти споменавал, но не бива да пия. Лекарска заповед. — Клер изглежда покрусена. — Но със сигурност мога да ям… Ще се преструвам, че пия. Ако това ще помогне. — Не мога да се отърся от чувството, че си играем на къща. — Не знаех, че пиеш. Алкохол, де. Не съм те виждал никога.

— Всъщност не обичам алкохол, но тъй като случаят е по-особен, си казах, че вероятно е хубаво да имаме и вино. Шампанско сигурно по-подхожда, но в избата намерих това и донесох него.

Отварям виното и пълня чашките. Вдигаме ги, без да казваме нищо. Преструвам се, че опитвам от моето. Клер отпива голяма глътка, глътва я делово и заявява:

— Е, не е толкова лошо.

— Това вино струва двайсетина долара бутилката.

— О! Беше прекрасно.

— Клер. — Тя маха обвивката на сандвичите с ръжен хляб, които преливат от кисели краставички. — Не ми е приятно, че съм толкова недосетлив… в смисъл, че днес очевидно имаш рожден ден…

— Ставам на осемнайсет години — съгласява се тя.

— Ами като начало наистина ми е много кофти, че не ти нося подарък… — Клер ме поглежда изненадана и аз си давам сметка, че съм налучкал посоката и нещо ми се готви, — но сама знаеш, че никога не знам кога ще дойда и не мога да нося нищо със себе си…

— Знам всичко това. Но не помниш ли, миналия път, когато беше тук, уточнихме всичко, защото в Списъка днес ни е последният ден и освен това имам рожден ден. Не помниш ли?

Клер ме гледа много напрегнато, сякаш, ако се съсредоточи, ще прехвърли спомена от своята в моята глава.

— О! Още не съм бил там. Този разговор все още е в моето бъдеще. Защо ли тогава не съм ти казал? В списъка имам още много дати. Днес наистина ли е последният ден? В настоящето ще се срещнем след около две години. Ще се видим тогава.

— Но дотогава има много време. За мен.

Настъпва неловко мълчание. Странно ми е да си мисля, че точно сега съм в Чикаго, че съм на двайсет и пет години, върша си работата, без дори да подозирам за съществуването на Клер, а оттам и за присъствието си тук, на тази прелестна ливада в Мичиган в този невероятен пролетен ден, когато е нейният осемнайсети рожден ден. С пластмасови ножчета си мажем върху сухарите черен хайвер. Известно време се чува само дъвчене, започнало е яростно поглъщане на сандвичите. Разговорът е замрял. Точно в този миг се питам за пръв път дали Клер е напълно откровена с мен тук, след като знае, че не съм съвсем наясно с изречения, започващи с „никога“, понеже никога нямам цялостен поглед върху миналото си, който постоянно да ми е под ръка, и миналото ми неудобно се е сляло с бъдещето. Преминаваме към ягодите.