Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Клер? — Тя се усмихва невинно. — Какво точно решихме последния път, когато ме видя? Какво смятахме да правим на рождения ти ден?

Тя отново се изчервява.

— Ами това — отговаря и маха с ръка към нашия пикник.

— Нещо друго? Това тук, разбира се, е чудесно.

— Ами… Да.

Целият съм слух, защото ми се струва, че знам какво ще последва.

— Да?

Клер е почервеняла като домат, но иначе успява да изглежда достойно, когато казва:

— Решихме да правим любов.

— А!

Всъщност винаги съм се питал какъв ли е сексуалният опит на Клер до 26 октомври 1991 година, когато се срещнахме за пръв път в настоящето. Въпреки някои доста изумителни провокации, на които ме е подлагала, аз винаги съм отказвал да правя любов с Клер и съм прекарал не един и два забавни часа, когато съм си бъбрел с нея за това и онова и съм се опитвал да не забелязвам болезнената си възбуда. Днес обаче, поне по закон, макар и не емоционално, Клер е зрял човек и аз със сигурност не мога да й съсипя кой знае колко живота… вече съм направил детството й твърде необичайно просто като съм присъствал в него. Колко момичета са виждали постоянно бъдещия си съпруг, при това чисто гол? Клер ме наблюдава, докато аз си мисля всичко това. Мисля си за първия път, когато съм правил секс с нея, и се питам дали и на нея й е било първият път, когато е правила секс с мен. Решавам да я питам, щом се върна в настоящето. Междувременно Клер прибира нещата в кошницата.

— Е, и?

Какво пък толкоз!

— Да.

Клер е развълнувана, но и уплашена.

— Хенри. Любил си ме много пъти…

— Много, много пъти.

Трудно й е да го изрече.

— Ужасно красиво е — уверявам я аз. — Това е най-красивото нещо в живота ми. Ще бъда много нежен.

След като го казвам, изведнъж се притеснявам. Чувствам се отговорен, едва ли не някой Хумберт Хумберт, имам усещането и че ме гледат много хора и всички те са Клер. Никога през живота не ми се е правело по-малко секс. Добре, де. Поемам си дълбоко въздух.

— Обичам те.

Двамата се изправяме и залитаме леко върху грапавата повърхност на одеялото. Разпервам ръце и Клер се гушва между тях. Стоим там, на Ливадата, и се целуваме, застинали като младоженка и младоженец върху сватбена торта. И след това Клер идва при моето четирийсет и една годишно Аз почти както на първата ни среща. Без страх. Тя навежда глава назад. Аз пък се навеждам напред и я целувам.

— Клер.

— Мммм!

— Съвсем сигурна ли си, че сме сами?

— Всички, освен Ета и Нел са в Каламазу.

— Защото тук се чувствам като в „Скрита камера“.

— Гони те параноята. Много тъжно.

— Както и да е.

— Можем да отидем в моята стая.

— Опасно си е. Господи, все едно съм в гимназията.

— Какво?

— Нищо.

Клер отстъпва назад и смъква ципа на роклята си. Съблича я през главата си и я мята със завидно нехайство на одеялото. Изхлузва обувките и събува чорапите. Разкопчава сутиена си, маха го и изува гащетата. Застава пред мен напълно гола. Това си е истинско чудо: всички дребни отличителни белези, които съм обикнал, са изчезнали, коремът й е плосък, няма и следа от бременностите, които ще ни донесат толкова скръб, толкова щастие. Тази Клер е малко по-слаба, много по-жизнена от Клер, която обичам в настоящето. Отново си давам сметка колко много тъга ни е застигнала. Днес обаче всичко това е отстранено като с вълшебна пръчка, днес възможността за радост е близо до нас. Заставам на колене, а Клер се доближава и се изправя пред мен. Долепвам за миг лице до корема й и после вдигам очи: Клер се е извисила над мен с ръце в косата ми и с безоблачното синьо небе около нея.

Смъквам с движение на раменете смокинга и махам папийонката. Клер застава на колене и двамата сваляме копчетата за ръкавели съсредоточено, сякаш сме от отряд за обезвреждане на бомби. Събличам панталона и бельото. Няма как да го направиш изящно. Чудя се как мъжете стриптийзьори се справят с това затруднение. Или просто изскачат на сцената с единия крак в гащите, а с другия — отвън? Клер се смее.

— Никога не съм те виждала да се събличаш. Гледката не е от най-красивите.

— Нараняваш ме. Ела насам, за да махна ехидната усмивчица от лицето ти.

— Примирам.

С гордост мога да заявя, че през следващите петнайсет минути наистина съм заличил всички следи от превъзходство върху лицето на Клер. За беда тя е все по-притеснена, сякаш… се защитава. След четиринайсет години и един бог знае колко часове и дни, прекарани в щастливо, тревожно, припряно, морно любене с Клер, това е нещо съвсем ново за мен. Иска ми се, стига да е възможно, и тя да изпита усещането за чудо, което ме обзе, когато я срещнах и се любихме, както (нали съм си глупав) си мислех, за пръв път. Сядам задъхан. Клер също сяда и обхваща коленете си с длани, като че ли се брани.