Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— О?

— Ами да.

— И ти ходеше ли? На срещите, де.

— Ами да. Ходех. В духа на търсачеството… и защото понякога ме хващаше яд, че ти тънеш в неведение и излизаш с други жени. Но се получаваше нещо като черна комедия. Излизах с някой много свестен и красив млад художник и после цяла вечер си мислех колко е отегчително и безсмислено и си гледах часовника. След петия спрях, защото не исках да разигравам момчетата. Някой пусна слуха, че съм обратна и момичетата почнаха да се надпреварват да ми определят срещи.

— Представям си те като лесбийка.

— Да… дръж се прилично, че ще взема наистина да обърна резбата.

— Аз пък винаги съм искал да бъда лесбийка. — Хенри гледа замечтано, с премрежен поглед — не е честно, защото аз се чувствам наранена, и ми иде да му скоча. Той се прозява. — Е, не в този живот. Операцията е прекалено сложна.

Чувам в съзнанието си гласа на отец Комптън, който ме пита тихо иззад решетката на изповедалнята дали искам да изповядам още нещо. Не, отсичам аз твърдо. Няма нищо за изповядване. Това беше грешка. Бях пияна и не се брои. Доброто отче въздиша и дръпва завеската. Край на изповедта. Наказанието ми е да лъжа Хенри, докато сме живи и двамата. Гледам го, щастлив и преситен, замаян от прелестите на по-младото ми Аз, и в мисловния ми театър като светкавица изниква образът на заспалия Гомес и на стаята му в утринната светлина. Беше грешка, Хенри, казвам му наум. Чаках те, но веднъж кривнах от пътя, само веднъж. Кажи му, заръчва отец Комптън или някой друг в главата ми. Не мога, отвръщам аз. Той ще ме намрази.

— Ей — вика ме тихо Хенри. — Къде си?

— Замислих се.

— Изглеждаш много тъжна.

— Притесняваш ли се понякога, че всички наистина вълнуващи неща вече са се случили?

— Не. Е, може би се притеснявам малко, но не в смисъла, който влагаш ти. Все още се движа из времето, за което ти си спомняш, така че за мен то не е отминало. Притеснявам се, че не внимаваме достатъчно тук и сега. Пътешествията във времето са нещо като алтернативно състояние, затова съм по… по-бдителен, когато съм там, струва ми се някак важно и понякога си мисля, че ако мога да внимавам толкова и тук, сега, всичко ще бъде съвършено. Но напоследък има страхотни неща.

Самото въплъщение на невинността, той ме озарява с красивата си крива усмивка и аз позволявам на вината си да се отдръпне, да се скрие обратно в своята кутийка, където я държа натъпкана като парашут.

— Алба е съвършена. И ти си съвършена. Колкото и да те обичам там, споделеният живот, това, че се познаваме толкова отблизо…

— В радост и тъга…

— Това, че изживяваме и тежки времена, го прави по-истинско. Искам действителността.

Кажи му, кажи му.

— Дори действителността може да бъде нереална.

Ако изобщо ще му казвам някога, сега е моментът. Той чака. Аз просто. Не мога.

— Клер!

Гледам го нещастно, като дете, хванато в заплетена лъжа, после казвам почти нечуто:

— Преспах с един човек.

Лицето на Хенри е застинало, върху него се чете неверие.

— С кого? — пита той, без да ме поглежда.

— С Гомес.

— Защо?

Хенри се е вцепенил, очаква удара.

— Бях пияна. Бяхме на един купон, Шарис беше в Бостън.

— Я чакай. Кога си го направила?

— През 1990 година.

Той започва да се смее.

— О, господи. Клер, не ми причинявай това, да му се не види. През 1990 година. Майко мила, а аз си мислех, че ми говориш за нещо, което се е случило миналата седмица например. — Усмихвам се, съвсем леко. Хенри казва: — Не че си умирам от радост, но тъй като току-що ти казах да излизаш с други момчета и да трупаш опит, не мога да… и аз не знам.

Той става неспокоен. Изправя се и започва да кръжи из ателието. Аз не мога да повярвам. Петнайсет години съм била скована от страх, от страха да не би Гомес, какъвто си е непукист, да изтърси нещо, а Хенри нямал нищо против. Или има?

— Как беше? — пита ме той съвсем нехайно, докато пълни с гръб към мен кафе-машината.

Подбирам внимателно думите.

— Различно. Не че искам да критикувам Гомес…

— О, говори, де.

— Сякаш бях в стъкларски магазин и се опитвах да изляза на глава с бик.

— Той е по-едър от мен — установява Хенри всеизвестния факт.

— За сега не знам, но на времето беше страшно недодялан. Всъщност, докато ме чукаше, си пушеше цигарата. — Хенри трепва. Аз ставам, отивам при него. — Извинявай. Беше грешка. — Хенри ме притегля към себе си и аз казвам много тихо в яката му: — Чаках много търпеливо…

После обаче не мога да продължа. Хенри ме гали по косата.