Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Шарис избързва напред с документите, а ние с Гомес водим бавно Клер през спешното отделение и по дългите коридори за родилното. Там тя се подпира на регистратурата, докато медицинските сестри нехайно приготвят стаята.

— Не ме оставяй — шепне Клер.

— Няма — обещавам й отново.

Де да можех да съм сигурен, че ще изпълня обещанието! Студено ми е, гади ми се. Клер се обръща и се обляга на мен. Аз я прегръщам с две ръце. Бебето е твърда издатина, застанала помежду ни. „Излез, излез, където и да си.“ Клер диша тежко. При нас идва дебела руса сестра, която ни съобщава, че стаята е готова. Всички се понасяме натам. Клер веднага се свлича на четири крака. Шарис тръгва да реди нещата: дрехите в гардероба, тоалетните принадлежности в банята. Ние с Гомес стоим и гледаме безпомощно Клер. Тя стене. Двамата се споглеждаме. Гомес свива рамене. Шарис казва:

— ЕЙ, Клер, дали да не се изкъпеш? В топлата вода ще се почувстваш по-добре.

Клер кима. Шарис показва с ръце на Гомес нещо, което би трябвало да означава — разкарай се оттук. Той съобщава:

— Отивам да изпуша една цигара.

После излиза.

— Аз да остана ли? — питам Клер.

— Да! Не си тръгвай. Стой така, че да те виждам.

— Добре.

Влизам в банята и пускам водата, за да напълня ваната. От болничните бани ме побиват тръпки. Всички миришат на евтин сапун и на болна плът. Завъртам крана, чакам водата да стане топла.

— Хенри! Там ли си? — провиква се Клер.

Надзъртам в стаята.

— Тук съм.

— Стой тук — заповядва Клер и Шарис заема моето място в банята.

Клер издава звук, какъвто не съм чувал от устата на човек: гърлен отчаян стон от болка. Какво съм й причинил? Спомням си дванайсетгодишната Клер в бански от две части, която се смее, покрита с мокър пясък върху одеялото на плажа. О, Клер, извинявай, ужасно съжалявам. Идва по-възрастна чернокожа сестра, която проверява шийката на матката на Клер.

— Браво на теб — гука й тя. — Шест сантиметра разкритие.

Клер кима, усмихва се, после сбърчва лице. Хваща се за корема, превива се о две и стене по-силно. Ние със сестрата я хващаме. Клер диша тежко, сетне започва да пищи. В стаята влиза Еймит Монтагю, която се втурва към нея.

— Миличката ми, миличката ми, успокой се…

Медицинската сестра й съобщава цял куп данни, които не ми говорят нищо. Клер ридае. Аз се прокашлям. Гласът ми прилича на грачене:

— Дали да не й сложите епидурална упойка?

— Клер?

Тя кима. Стаята се пълни с хора, понесли стъкленици, игли и апаратура. Седя и държа Клер за ръката, вторачен в лицето й. Тя лежи на една страна и хлипа, лицето й е мокро от потта и сълзите, а анестезиологът я слага на системи и забива игла в гръбначния й стълб. Доктор Монтагю я преглежда и се взира свъсена в монитора с плода.

— Какво има? — пита я Клер. — Нещо не е наред?

— Пулсът е прекалено ускорен. То, твоето малко момиченце, е уплашено. Трябва да си спокойна, Клер, за да се успокои и бебето, разбра ли?

— Боли ужасно.

— Защото детето е голямо. — Гласът на Еймит Монтагю вдъхва спокойствие. Широкоплещестият анестезиолог с мустаци като на морж, ме поглежда отегчено над тялото на Клер. — Но сега ще ти вкараме един коктейл, малко наркотик, малко обезболяващо, след известно време ще се отпуснеш, бебето също ще се поуспокои, разбра ли? — Клер кима, да. Доктор Монтагю се усмихва. — А ти, Хенри, как си?

— Не съм много спокоен.

Опитвам се да се усмихна. И на мен ще ми дойде добре, ако ми влеят малко от онова, което дават на Клер. Виждам всичко двойно, поемам си дълбоко въздух и зрението ми се оправя.

— Сега вече е по-добре, видя ли? — пита доктор Монтагю. — Болката прилича на облак, който минава над теб, после се отдалечава, изтласкваме го и го оставяме отстрани на пътя, а ти с малката още сте тук, нали? Тук е приятно, няма да бързаме…

Лицето на Клер вече не е напрегнато. Тя е вперила очи в доктор Монтагю. Апаратурата бибипка. В стаята е сумрачно. Навън се зазорява. Доктор Монтагю наблюдава монитора с плода.

— Кажи й, че си добре и че тя е добре. Изпей й песен.

— Всичко е наред, Алба — проронва тихо Клер. Вдига очи към мен. — Кажи стихотворението за влюбените върху килима.

В началото не включвам за какво ми говори, после схващам. Притеснявам се да рецитирам пред всички тези хора Рилке, но след това започвам:

— „Engel! Es ware ein Platz, den wir nicht wissen…“

— На английски — прекъсва ме Клер.

— Извинявай.

Премествам се, така че да седя до корема на Клер, с гръб към Шарис, медицинската сестра и лекарката, плъзвам длан под ризата на Клер с опънати до скъсване копчета. Усещам през топлата й кожа очертанията на Алба.