Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— О, боже! Ще се пръсна от завист. Ау!

— Да. Беше на около десет години. Тя, Клер, е изумителна… умна, музикална и… много самоуверена и нищо не е в състояние да я смути…

— Как изглежда?

— Прилича на мен. Моя момичешка разновидност. Хубава е, има твоите очи, но иначе прилича на мен: черна коса, светла кожа тук-там с лунички, устата й е по-малка, отколкото моята на времето, и ушите й не стърчат. С дълга къдрава коса е, има моите ръце с дълги пръсти и е висока… Беше като млада котка.

Прекрасно. Прекрасно.

— Опасявам се, че моите гени са надделели… Но като човек приличаше на теб. Излъчването й беше изумително. Видях я заедно с група ученици в Художествения институт, говореше за кутиите от „Волиерата“ на Джоузеф Корнел и каза нещо изключително вълнуващо за него… а аз разбрах някак, че това е тя . И тя ме позна.

— Е, надявам се да те е познала. — Длъжна съм да попитам. — И тя ли?…

Хенри се колебае.

— Да — отговаря накрая. — И тя. — И двамата мълчим. Той ме милва по лицето. — Знам.

Доплаква ми се.

— Изглеждаше ми щастлива, Клер. Попитах я и ми отговори, че й харесвало. — Той се усмихва. — Било й интересно.

И двамата се смеем — в началото малко тъжно, но после проумявам за какво става въпрос и вече се смеем истински, докато не ни заболяват лицата и по бузите ни не започват да се стичат сълзи. Защото, разбира се, наистина е интересно. Много интересно.

Сряда, 5 септември — четвъртък, 6 септември 2001 година

(Хенри е на 38 години, Клер — на 30)

Хенри : Цял ден Клер снове като тигър из къщата. Контракциите са през двайсетина минути.

— Опитай се да поспиш — казвам й и тя ляга на леглото за няколко минути, после пак става.

В два след полунощ най-после заспива. Аз лежа буден до нея, следя дишането й, слушам тихите стряскащи звуци, които издава, играя си с косата й. Тревожа се, макар и да зная, макар и да съм видял с очите си, че Клер е добре, Алба също е добре. В 3:30 Клер се буди.

— Искам да отида в болницата — казва ми.

— Дали да не повикаме такси? — предлагам й аз. — Ужасно късно е.

— Гомес каза да му звъннем, колкото и да е часът.

— Добре тогава.

Набирам номера на Гомес и Шарис. Телефонът звъни шестнайсет пъти и когато накрая вдига, Гомес звучи като човек на дъното на морето.

— Ъъъ? — казва той.

— Ей, другарю. Време е.

Той изпелтечва нещо от рода на „ахам“. После Шарис взима слушалката и ми казва, че ще дойдат всеки момент. Затварям и се обаждам на доктор Монтагю — оставям й съобщение на телефонния секретар. Клер се е свила на четири крака и се клати напред-назад. И аз заставам до нея на пода.

— Клер!

Тя ме поглежда, без да спира да се клати.

— Хенри… защо решихме да го правим отново?

— Защото, след като всичко приключи, би трябвало да ни дадат бебе и да ни разрешат да си го задържим.

— А, да.

След петнайсет минути се качваме на волвото на Гомес. Той се прозява, докато помага да наместим Клер на задната седалка.

— Само да си посмяла да ми намокриш тапицерията с околоплодни води — казва приятелски на Клер.

Шарис изтичва и донася от къщата пликове за отпадъци, с които застила седалките. Скачаме в автомобила и потегляме. Клер се обляга на мен и ми стисва ръката.

— Не ме оставяй — моли ме.

— Няма — отвръщам аз.

Споглеждаме се с Гомес в огледалото за обратно виждане.

— Боли — простенва Клер. — О, боже, боли.

— Мисли за нещо друго. За нещо хубаво — казвам й аз.

Профучаваме по Уестърн Авеню, устремени на юг. Почти няма движение.

— Разкажи ми нещо…

Замислям се и се сещам за най-скорошното ми пътуване в детството на Клер.

— Помниш ли деня, когато отидохме на езерото, ти беше на дванайсет години? Плувахме и ти сподели, че ти е дошъл първият мензис.

Клер ме стиска за ръката така, че още малко и ще натроши костите.

— Така ли?

— Да, беше смутена, но и горда със себе си… Беше с розово-зелен бански от две части и си беше сложила жълти очила със сърчица върху рамката.

— Помня… ох! Ох, Хенри, боли, боли!

Шарис се обръща и казва:

— Стига, Клер, бебето просто притиска гръбначния ти стълб, намести се и готово, чу ли?

Клер се опитва да се намести.

— Пристигнахме — оповестява Гомес и завива към рампата на спешното отделение.

— Протекох — съобщава Клер.

Гомес спира, изскача от автомобила и внимателно сваляме Клер от седалката. Тя прави две крачки и водата й наистина изтича.

— Точно навреме, коте — заявява Гомес.